Агата Кристи - Смърт в облаците

— Учтиво или не, нима има някакво значение, когато става дума за живот или смърт?

— Живот или смърт? — Фурние сви рамене.

„Всичко е много хубаво — помисли си той, — но този упорит и побъркан тип може да провали всичко. Ако онова момиче научи, че сме по следите му…“

На глас той каза:

— Мосю Поаро… бъдете разумен. Трябва да бъдем много внимателни.

— Но вие не разбирате! — отговори Поаро. — Аз се боя! Боя се!

Таксито рязко натисна спирачки пред хотела на Ан Морисо.

Поаро изскочи навън и едва не се сблъска с някакъв млад човек, който тъкмо излизаше. Белгиецът за миг замръзна на мястото си и се загледа след него.

— Още едно познато лице… Но къде… А, да! Спомних, си! Та това е актьорът Реймънд Бараклъф!

Поаро направи крачка, за да влезе в хотела, но Фурние го задържа за ръкава.

— Мосю Поаро! Възхищавам се и уважавам вашите методи, но… но нещо много силно ми подсказва, че не трябва да вършим необмислени неща. Тук във Франция за този случай отговарям аз…

Поаро го прекъсна:

— Разбирам безпокойството ви, но не се притеснявайте, че ще извърша нещо необмислено. Да попитаме на рецепцията. Ако мадам Ричардс е тук и е добре, всичко е наред, ще можем да седнем и спокойно да обсъдим следващото си действие. Няма да възразите, нали?

— Не, не разбира се.

— Добре.

Поаро мина през въртящата се врата и отиде до рецепцията. Фурние го последва.

— При вас, струва ми се е отседнала мадам Ричардс? — каза Поаро.

— Вече не мосю. Беше тук, но днес замина.

— Заминала е? — обади се Фурние.

— Да, мосю.

— А кога замина?

Администраторът погледна часовника си.

— Преди малко повече от час.

— Очаквахте ли да замине днес? Къде отиде?

Администраторът стана сериозен и беше готов да откаже да отговори, но когато Фурние му показа служебната си карта, той омекна и прояви повече готовност.

Не, дамата не оставила следващия си адрес. Според него заминаването й се дължало на внезапна промяна в плановете й. В началото казала, че смята да остане в хотела за около седмица.

Последваха още въпроси. Повикаха и портиера, и момчетата от асансьорите.

Според портиера, при дамата дошъл някакъв мъж. Дошъл, когато нея я нямало, но изчакал докато се върне и обядвали заедно. Що за човек бил? Американец… Типичен американец. Тя изглеждала изненадана, че го вижда. След обяда дамата наредила да свалят багажа й и да го качат на едно такси.

Къде е отишла с таксито? На „Гар дьо Норд“… поне това казала на шофьора преди да тръгне. Дали американецът е тръгнал с нея? Не, тръгнала сама.

— „Гар дьо Норд“ — промърмори Фурние. — Изглежда ще пътува за Англия. С влака в два часа. Но това може и да е ход за заблуда. Трябва да се обадя в Булон и в гаража и да се опитам да открия това такси.

Сякаш страховете на Поаро се бяха предали и на него.

Лицето на французина беше угрижено.

Той пусна в ход ефективната полицейска машина с готовност.

Когато Поаро се появи във фоайето на хотела, беше вече пет часът. Той завари Джейн да чете книга.

Тя отвори уста, за да го укори, но думите останаха непроизнесени. Нещо в лицето му я накара да се откаже.

— Какво стана? — попита тя. — Случило ли се е нещо?

Поаро взе ръцете й в своите.

— Животът е много ужасен, мадмоазел — отговори той.

Нещо в тона му я разтревожи.

— Какво се е случило? — попита тя отново.

Поаро отговори бавно:

— Когато днес влакът пристигнал в Булон, във вагона за първа класа намерили мъртва жена.

Джейн пребледня.

— Ан Морисо?

— Ан Морисо. В ръката й е имало малко синьо шишенце с калиев цианид.

— О! — възкликна Джейн. — Самоубила ли се е?

Поаро не отговори веднага. След това каза с тон на човек, който много внимателно подбира думите си:

— Да, полицията смята, че е самоубийство.

— А вие?

Той разпери бавно ръце в изразителен жест.

— Какво друго може да помисли човек?

— Самоубила се е… Но защо? Поради угризения на съвестта или защото се е страхувала да не я разкрият?

Поаро поклати глава.

— Животът може да бъде много ужасен — отговори той. — Човек трябва да има много смелост.

— За да се самоубие ли? Предполагам, че е така.

— За да живее, човек също трябва да има смелост — отговори Поаро.

На следващия ден Поаро напусна Париж. Джейн остана още малко, за да изпълни някои задачи, повечето от които й се струваха безсмислени. Видя Жан Дюпон два пъти. Той спомена за експедицията, в която трябваше да участва и тя, но Джейн не смееше да му каже истината без съгласието на Поаро, така че направи всичко възможно да не се издаде и накрая заговори за други неща.