Агата Кристи - Смърт в облаците

Той замълча.

— Извинете? — попита Джейн.

Поаро не отговори веднага. Той свали ръце от слепоочията си, седна изправен и намести двете вилици и солницата, които дразнеха чувството му за симетрия.

— Хайде да разсъждаваме — каза той след малко. — Ан Морисо или е виновна, или не. Ако е невинна, тогава защо излъга? Защо скри факта, че е прислужница на лейди Хорбъри?

— Защо наистина? — намеси се Фурние.

— Така че ние приемаме Ан Морисо за виновна, защото ни е излъгала. Но почакайте. Да предположим, че първоначалната ми хипотеза е вярна… Как тази хипотеза се връзва с вината или с лъжата на Ан Морисо… Да, да… Възможно е… При едно условие… Но в този случай… ако условието е било налице… Тогава Ан Морисо не би трябвало изобщо да е се е намирала на борда на самолета.

Другите го гледаха търпеливо, с не особено дълбок интерес.

Фурние мислеше: „Сега разбирам какво искаше да каже англичанинът Джеп. Този старец наистина създава трудности. Иска да усложни нещо, което е достатъчно ясно. Не е в състояние да приеме едно очевидно обяснение, без да се опита да убеди всички, че то съвпада с предварителните му идеи.“

Джейн мислеше: „Изобщо не мога да разбера какво иска да каже… Защо момичето да не може да е в самолета? Нали е трябвало да бъде с лейди Хорбъри? Имам чувството, че шикалкави…“

Изведнъж Поаро пое въздух със свистене.

— Разбира се! — възкликна той. — Това е една възможност и не би трябвало да е трудно да разберем дали…

Изправи се.

— А сега какво, приятелю? — попита Фурние.

— Ще отидем до телефона — отговори Поаро.

— Трансатлантически разговор с Квебек?

— Не, този път само до Лондон.

— Скотланд Ярд?

— Не. Ще се обадя на Лейди Хорбъри у дома й на „Гровнър скуеър“. Дано само да имам късмет да я заваря вкъщи.

— Внимавайте, приятелю. Ако Ан Морисо заподозре, че се интересуваме от нея, това няма да се отрази никак добре на разследването ни. В края на краищата не бива да допускаме да вземе предпазни мерки.

— Не се безпокойте. Ще бъда максимално дискретен. Ще задам само един дребен въпрос… Напълно безобиден. — Той се усмихна. — Ако искате, елата с мен.

— Не, не.

— Но аз настоявам.

Двамата се отдалечиха и оставиха Джейн във фоайето. Мина известно време докато ги свържат, но Поаро имаше късмет. Лейди Хорбъри си беше у дома и обядваше.

— Добре. Моля предайте на лейди Хорбъри, че се обажда Еркюл Поаро от Париж. — Последва пауза. — Лейди Хорбъри, вие ли сте?… Не, не. Всичко е наред.

Уверявам ви, че няма проблеми. Изобщо не се обаждам заради това. Искам да ми отговорите на един въпрос… Да… Когато пътувате от Париж за Лондон със самолет, прислужницата ви обикновено с вас ли е, или пътува с влака? С влака… Значи в онзи случай… Разбирам… Сигурна ли сте?… А, напуснала ви е… Разбирам. Напуснала ви е неочаквано без никакво предупреждение? Mais oui, черна неблагодарност… Така е. Наистина никаква благодарност няма у тези хора… Да, да. Точно така… Не, няма нужда да се безпокоите. Au revoir. Благодаря.

Поаро затвори телефона и се обърна към Фурние с блестящи очи.

— Слушайте, приятелю. Прислужницата на лейди Хорбъри обикновено е пътувала с влака и с ферибота. В деня на убийството, Лейди Хорбъри в последния момент е решила Мадлен да пътува със самолета.

Той улови французина за ръката.

— Бързо, приятелю! Трябва да отидем до хотела й. Ако съм прав, а мисля, че съм, нямаме никакво време за губене.

Фурние се втренчи в него, но преди да успее да попита каквото и да било, Поаро се обърна и се насочи към въртящата се врата на изхода.

Фурние забърза след него.

— Нищо не разбирам — каза той. — За какво е всичко това?

Портиерът вече отваряше вратата на едно такси. Поаро скочи в него и даде адреса на хотела на Ан Морисо.

— Моля ви, карайте бързо. Бързо!

Фурние скочи в колата след него.

— Някакво насекомо ли ви ухапа? За какво е това лудо бързане? Тази паника?

— Защото, приятелю, ако, както ми се струва, съм прав, Ан Морисо е в непосредствена опасност.

— Така ли смятате?

Фурние не можа да прикрие скептицизма в гласа си.

— Боя се — каза Поаро. — Боя се. Боже мой! Как пълзи това такси!

В този момент таксито се движеше с над четиридесет мили в час и се разминаваше на косъм с останалите коли благодарение на опитността на шофьора.

— Така пълзи, че всяка минута можем да катастрофираме — отбеляза Фурние сухо. — Освен това оставихме мадмоазел Грей да ни чака да се върнем от телефона, а напуснахме хотела без да й кажем и дума. Не е много учтиво!