Агата Кристи: След погребението

Инспекторът бе явно разочарован:

— О, помислих, че сме на някаква следа. Това не може да бъде мотив за когото и да било от тях да бие път дотук и да я насече с брадва. По-вероятно ще да е някой, на когото му хлопа дъската — малолетен престъпник, да речем — сега ги има много. После е загубил самообладание, мушнал е дрънкулките в храсталака и е избягал… Даа, така ще да е. Освен ако не е почтената мис Гилкрист, а държа да кажа, че това ми се струва малко вероятно.

— Кога е открила трупа?

— Чак към пет часа. Върнала се е от библиотеката с автобуса в четири и петдесет. Стигнала е до къщата, отключила си е и е влязла през главния вход, отишла направо в кухнята и сложила да се топли вода за чай. Откъм стаята на мисис Ланскне не се чувал никакъв звук, но мис Гилкрист предположила, че тя още спи. И тогава забелязала прозореца и нападалите по пода стъкла. Дори най-напред си помислила, че е било някое дете с топка или прашка. Качила се горе и тихичко надникнала в стаята на мисис Ланскне, за да види дали спи, или ще иска да пие чай. И, разбира се, загубила ума и дума, изпищяла и хукнала надолу по уличката към най-близките съседи. Разказът й изглежда напълно логичен и нито в стаята й, нито в банята или по дрехите й са открити следи от кръв. Не, мисля, че мис Гилкрист няма нищо общо с престъплението. Докторът пристигнал в пет и тридесет и определил, че смъртта е настъпила най-вероятно малко след два, но не по-късно от четири и половина. Така че този, който го е сторил, трябва да се е навъртал край къщата, чакайки мис Гилкрист да излезе.

Мускулчетата на лицето на мистър Ентуисъл леко затрептяха. Инспектор Мортън продължи:

— Предполагам, че ще искате да се срещнете с мис Гилкрист?

— Така възнамерявам.

— Ще се радвам, ако го направите. Тя, струва ми се, ни каза всичко, което й е известно, но знае ли човек? Понякога в един разговор могат да изскочат нови неща. Е, личи й, че е стара мома, но иначе е разумна и практична жена, а в случая ни оказа помощ без излишно губене на време.

Той млъкна и пак продължи:

— Тялото е в моргата, та… ако искате да го видите… Мистър Ентуисъл се съгласи, макар и без особен ентусиазъм.

Няколко минути по-късно той стоеше над тленните останки на Кора Ланскне. Ударите очевидно бяха нанасяни с такава зверска жестокост, че къносаният й бретон бе сплъстен от засъхнала кръв. Мистър Ентуисъл усети, че му се гади, стисна устни и извърна глава.

Горката малка Кора. С какво нетърпение само преди два дни искаше да узнае дали брат й й е оставил нещо.

Какви ли розови картини на бъдещето си е рисувала? С тези пари можеше да прави каквото си поиска, колкото и да е глупаво, стига да й харесва.

Клетата Кора… Надеждите й бяха траяли твърде кратко.

Никой не бе спечелил от смъртта й — дори жестокият убиец, който бе захвърлил бижутата по пътя си. Петима души сега имаха по няколко хиляди повече към капитала си, но и този, с който вече разполагаха от наследството, вероятно им бе предостатъчен. Не, тук мотив не можеше да се търси.

Странно наистина, че мисли за убийство се въртяха в главата на Кора само един ден преди самата тя да бъде убита.

„Но той е бил убит, нали?“

Доста нелепо изказване. Направо абсурдно. Дотам, че не си струваше да споменава за него на инспектор Мортън.

Е, след като говори с мис Гилкрист…

И то в случай, че мис Гилкрист, колкото и малко вероятно да е, хвърли светлина върху разговора между Ричард и Кора.

„От това, което ми каза, си помислих…“

Какво й бе казал Ричард?

Трябва незабавно да видя мис Гилкрист, си рече мистър Ентуисъл.

Мис Гилкрист бе слаба повяхнала жена с къса металносива коса и неопределено изражение на лицето, каквото често добиват жените около петдесетте.

Тя поздрави сърдечно мистър Ентуисъл:

— Радвам се, че дойдохте, мистър Ентуисъл. Аз действително знам твърде малко за семейството на мисис Ланскне, да не говорим, че никога в живота си не съм имала нищо общо с убийство. Ужасно наистина!

Мистър Ентуисъл веднага повярва в искреността на думите й, а и реакцията й бе подобна на тази на неговия партньор.

— Е, разбира се, човек чете за тях във вестниците — продължи мис Гилкрист, с което искаше да посочи къде е истинското място на убийствата. — Но аз не обичам дори да чета за тях. Повечето са отвратителни.

Като я последва в дневната, мистър Ентуисъл хвърли остър поглед наоколо. Носеше се силна миризма на маслени бои. Къщата бе задръстена не толкова от мебели, които напълно отговаряха на описанието на инспектор Мортън, колкото от картини. Стените бяха окичени с картини, повечето от тях тъмни и замърсени маслени платна. Имаше и акварели и един-два натюрморта. На диванчето под прозореца бяха струпани по-малки платна.