Агата Кристи - След погребението

Мис Гилкрист продължи:

— Но какво съм се разприказвала за себе си. Полицаите се отнесоха към мен изключително внимателно. Много любезни бяха наистина. Инспектор Мортън от главното управление прояви такова разбиране, че дори беше уредил да прекарам нощта в дома на мисис Лейк, която живее по-надолу, но аз казах „не“. Чувствах, че дългът ми повелява да остана тук, където са всички хубави вещи на мисис Ланскне. Те отнесоха тя… тялото — мис Гилкрист попреглътна, — разбира се, и заключиха стаята, а инспекторът ме предупреди, че в кухнята цяла нощ ще дежури полицай — заради счупения прозорец, но тази сутрин поставиха ново стъкло, радвам се да го кажа… Та докъде бях стигнала? А, да, та аз му казах, че ще се чувствам съвсем добре в стаята си, макар, да си призная, затиснах вратата с шкафа, а на перваза на прозореца поставих голяма кана с вода. Човек не знае — може пък случайно да е бил някой маниак, такива неща стават…

Тук гласът на мис Гилкрист отмаля и мистър Ентуисъл бързо се възползва:

— Аз разполагам с всички основни факти. Инспектор Мортън ми ги предостави. Но ако това няма да ви разстрои, бихте ли ми разказали вие какво се случи…

— Разбира се, мистър Ентуисъл. Знам точно какво изпитвате. Полицията е винаги безпристрастна, не е ли така? И съвсем правилно.

— Мисис Ланскне се е върнала от погребението онзи ден вечерта… — подсказа й мистър Ентуисъл.

— Да, влакът й пристигаше доста късно. Беше ми поръчала да изпратя такси да я посрещне и така направих. Милата, беше страшно уморена, както можеше да се очаква, но иначе в чудесно настроение.

— Да, да. Говори ли ви нещо за погребението?

— Да, малко. Дадох й чаша топло мляко. Не поиска друго и тя ми разправи как църквата била пълна с хора и че имало много цветя — а, да! — каза ми също колко много съжалявала, дето не могла да се види с другия си брат, Тимъти. Нали така беше?

— Да, Тимъти.

— Не го била виждала повече от двадесет години и се надявала той да е на погребението, но добре разбирала, че при неговото положение естествено било да сметне за по-разумно да не присъства. Все пак там била жена му, а тя лично не можела да понася тази Мод — о, боже мой, простете, мистър Ентуисъл, думите просто ми се изплъзнаха — не исках да кажа…

— Няма нищо, няма нищо — успокои я мистър Ентуисъл. — Аз не съм родственик, нали знаете. Предполагам, че Кора и снаха й не са се погаждали особено.

— Да, тя точно така го и каза: „Винаги съм знаела, че Мод ще се превърне в една от онези командаджийки, които се бъркат навсякъде.“ После, тъй като беше много уморена, реши да си легне веднага. Аз й приготвих грейката и тя се качи горе.

— Не си ли спомняте да е споменала нещо по-особено?

— Тя нямаше никакво лошо предчувствие, мистър Ентуисъл, ако намеквате за това. Сигурна съм. Беше в отлично настроение, като изключим умората и… тъжния повод. Попита ме какво ще кажа да сме отидели в Капри. В Капри! Разбира се, отвърнах, че би било чудесно — не съм и мечтала за такова нещо, а тя добави: „Ще отидем!“ Толкоз. Извадих си заключение, без тя да го е казвала изрично, че е получила наследство от брат си или нещо такова.

Мистър Ентуисъл кимна, а мис Гилкрист продължи:

— Клетата душица! Във всеки случай се радвам, че е изпитала удоволствието да крои хубави планове… — После въздъхна и промърмори с нескрит копнеж: — Сега вече знам, че никога няма да видя Капри…

— А на следващата сутрин? — подкани я мистър Ентуисъл, без да забележи разочарованието на мис Гилкрист.

— На следващата сутрин мисис Ланскне не се чувстваше никак добре. Наистина изглеждаше ужасно. Каза ми, че почти не е мигнала и сънувала кошмари. „Това е от преумората“ — й казах, а тя се съгласи. Закуси в леглото и остана там цялата сутрин, а към обед ми се оплака, че пак не могла да поспи. „Чувствам се страшно неспокойна. Все мисля за разни неща и се чудя“ — така ми каза. После добави, че щяла да вземе приспивателно и да се опита да се наспи добре следобеда. Помоли ме да отида с автобуса до библиотеката да й сменя две книги, тъй като ги била прочела във влака и нямала какво да чете. Обикновено на седмица й стигаха две книги. И така, излязох малко след два и повече… повече… не я… — мис Гилкрист подсмръкна няколко пъти. — Трябва да е заспала и не е чула нищо. Инспекторът ме увери, че не е страдала… Смята, че още първият удар я е убил. О, боже, само като си помисля, ми прилошава.

— Извинете ме, не исках да ви карам да преживявате отново станалото. Искам само да чуя от вас какво впечатление ви направи мисис Ланскне преди трагедията.