Агата Кристи: След погребението

— Съвсем естествена беше, уверявам ми. Кажете на родствениците й, че като изключим тежката нощ, беше много щастлива и изпълнена с надежди за бъдещето.

Мистър Ентуисъл помисли, преди да зададе следващия си въпрос. Не искаше да подвежда свидетелката.

— Спомена ли специално някого от родствениците си?

— Не, не си спомням такова нещо — мис Гилкрист поразмисли. - Само това, че съжалявала, дето не могла да види брат си Тимъти.

— Не ви е говорила нещо за кончината на брат си? За това… хм… какво е причинило смъртта? Нещо от този род?

— Не.

Нямаше и следа от оживление по лицето на мис Гилкрист, а мистър Ентуисъл бе сигурен, че ако Кора бе изтърсила пред нея собственото си заключение за смъртта на Ричард, щеше да проличи.

— Боледувал е известно време, струва ми се — каза мис Гилкрист вяло. — Макар че лично за мен бе изненада. Изглеждаше толкова бодър.

— Вие сте го видели! Кога? — бързо попита мистър Ентуисъл.

— Когато дойде на посещение при мисис Ланскне. Момент да си припомня… Беше преди около три седмици.

— Остана ли за по-дълго?

— О, не. Прие да остане само за обяд. За нас беше изненада. Мисис Ланскне не го очакваше. Доколкото разбрах, имало е някаква семейна разпра. Тя ми каза, че не го била виждала от години.

— Да, вярно е.

— Беше силно развълнувана от срещата им след толкова време, а може би и като разбра колко сериозно е болен…

— Значи е знаела, че е болен?

— О, да, добре си спомням. Самата аз се чудех… Само мислено, нали разбирате, дали е възможно мистър Абърнети да страда от размекване на мозъка. Една моя леля…

Мистър Ентуисъл умело заобиколи лелята с нов въпрос:

— Нещо казано от мисис Ланскне ли ви наведе на мисълта за размекване на мозъка?

— Да. Мисис Ланскне каза нещо в този смисъл: „Горкият Ричард. Смъртта на Мортимър несъмнено го е състарила. Дали пък не развива старческо слабоумие? Въобразил си е, че го преследват и че искат да го отровят. Типично за старите хора.“ А аз, разбира се, знам колко е вярно това. Тази моя леля, за която ви споменах, беше уверена, че слугите се опитват да я отровят чрез храната, и накрая започна да яде само варени яйца, защото, както самата тя казваше, във вареното яйце няма как да сложиш отрова. Тогава й задоволявахме капризите, но ако беше в днешно време, не знам какво щяхме да правим — яйца се намират трудно, а когато ги има, са вносни, та е малко рисковано да се варят.

Мистър Ентуисъл остана глух за историята с лелята на мис Гилкрист. Беше силно обезпокоен.

Щом мис Гилкрист се набърбори, той я запита:

— Предполагам, мисис Ланскне не се отнесе сериозно към всички тези приказки?

— О, не, мистър Ентуисъл. На нея й стана съвсем ясно. За мистър Ентуисъл и тези думи бяха обезпокоителни, макар не точно в смисъла, който влагаше в тях мис Гилкрист.

Дали на Кора Ланскне наистина й е станало ясно? Може би не точно тогава, а по-късно. Дали не й е станало дори прекалено ясно?

Мистър Ентуисъл знаеше, че и дума не може да става за старческо слабоумие у мистър Ричард Абърнети. Той напълно бе запазил здравия си разум. Не беше типът човек, който страда от мания за преследване в каквато и да било форма. Беше какъвто си е бил винаги — твърдоглав бизнесмен, и болестта му не го бе променила ни най-малко.

Поразително бе, че е говорил на сестра си такива неща. А може би Кора със странната си детинска проницателност е схванала недоизреченото и сама си е направила заключение от думите на Ричард Абърнети.

Общо взето, помисли си мистър Ентуисъл, Кора бе кръгла глупачка. Неспособна за преценка, неуравновесена, по детски простодушна във възгледите си. Но същевременно тя притежаваше типично детското поразително умение да улучи с думите си право в целта.

Мистър Ентуисъл реши засега да остави нещата както са. Мис Гилкрист не знаеше повече от това, което му бе казала вече. Той я попита дали според нея Кора Ланскне е оставила завещание, а тя му отговори веднага, че завещанието на мисис Ланскне е в банката.

След като направи още няколко уговорки, мистър Ентуисъл се сбогува. Той настоя мис Гилкрист да приеме малка сума в брой, за да посрещне най-належащите си разноски, увери я, че ще поддържа връзка с нея, а междувременно би бил благодарен, ако тя остане в къщата, докато си търси друга работа. Мис Гилкрист отвърна, че за нея това е наистина много удобно и че въобще не се чувствала притеснена.

Но той не успя да се измъкне, преди тя да го разведе из къщата и да му покаже картините на покойния Пиер Ланскне, струпани в малката трапезария. Мистър Ентуисъл премита, като ги видя — това бяха главно голи тела, нарисувани без какъвто и да е художествен усет, но с голяма достоверност в детайла. Наложи се също да изрази възхищението си от известен брой маслени скици на живописни рибарски пристани, нарисувани от самата Кора.