Агата Кристи: След погребението

Корнилиъс Абърнети — Корали Басингтън

|

├─ †Ричард

| |

| └─ †Мортимър

|

├─ †Лио — ХЕЛЪН

|

├─ †Лора — †Рекс Кросфийлд

| |

| └─ ДЖОРДЖ

|

├─ Тимъти — МОД

|

├─ †Гордън — †Памела Джонс

| |

| └─ СЮЗЪН — ГРЕГЪРИ БАНКС

|

├─ †Джералдин — †Антъни Карсън

| |

| └─ РОЗАМЪНД — МАЙКЪЛ ШЕЙН

|

└─ †Пиер Ланскне — КОРА

Старият Ланскъм обикаляше с несигурна походка от стая в стая и вдигаше щорите. От време на време присвиваше сълзящите си очи и се взираше през прозореца.

Скоро всички щяха да се върнат от погребението. Той се затътри малко по-бързо — имаше толкова много прозорци.

Ендърби Хол бе огромна викторианска къща, построена в готически стил. На прозорците във всяка стая висяха богати завеси от избелял брокат или кадифе. Все още някои стени бяха декорирани с избеляла коприна. В зеления салон старият иконом се загледа в портрета над камината. Това бе Корнилиъс Абърнети, за когото бе построена къщата. Кестенявата му брада стърчеше предизвикателно, а едната си ръка бе опрял на глобус. Никой не би могъл да каже дали самият той е пожелал да позира така, или е било хрумване на художника със символично значение.

Джентълмен с характер — така си бе мислил винаги за него старият Ланскъм, доволен, че не го е познавал лично. Неговият господар беше мистър Ричард. Добър господар беше той. Почина внезапно, макар че от известно време докторът го посещаваше редовно. Ех, така и не можа да се съвземе след смъртта на младия мистър Мортимър. Старият иконом поклати глава и забърза към вратата, която водеше към белия будоар. Лоша работа, същинска катастрофа! Такъв безупречен млад джентълмен, толкова силен и здрав! Кой би допуснал, че ще му се случи нещо подобно? Жалко, много жалко наистина. И като прибавим, че мистър Гордън бе убит във войната — бедите се стоварваха една след друга. Не му вървеше на господаря, твърде много му се струпа. И въпреки това преди около седмица като че ли бе възстановил душевното си равновесие.

При третия прозорец в белия будоар щората засече — вдигна се донякъде и спря. Ясно, че пружините се бяха разхлабили — като всичко в тази къща и щорите бяха много стари. А кой ще ти поправя такива вехтории днес? Глупавите му майстори пак ще поклатят важно глава и ще рекат: „Изпели са си песента вече!“ Като че ли старите вещи не са с далеч по-добро качество от новите! Той ли не го знае! Хич да не му хвалят новата стока! Разпада се в ръцете ти. Или материалът ще е лош, или изработката. Да, да, него да питат.

Нищо не може да се направи с тази щора, ще трябва да донесе стълбата. А напоследък никак не му се катери по тази стълба — свят му се завива. Както и да е, щората ще почака. И без това белият будоар не гледаше към предната част на къщата, така че завръщащите се от погребението нямаше да я забележат. Пък и кой ли ползваше тази стая в днешно време? Това бе стая за госпожи, а в Ендърби отдавна нямаше нито една госпожа. Жалко, че мистър Мортимър не се бе оженил. Все ходеше някъде — я на риболов в Норвегия, я на лов в Шотландия или пък в Швейцария на някакви там зимни спортове, вместо да се ожени за някоя приятна млада дама, та най-после да е задомен и дечица да тичат около него. Отдавна в къщата не се бе чувала детска глъчка.

Мислите на стария Ланскъм се зареяха назад във времето, което помнеше ясно и отчетливо: по-ясно, отколкото си спомняше последните двадесетина години, доста объркани и смътни в съзнанието му. Все някой идваше и си отиваше, но кой точно или пък как изглеждаше, за него бе трудно да каже. А старото време помнеше много добре.

Мистър Ричард бе повече като баща на своите по-млади братя и сестри. Беше на двадесет и четири години, когато умря баща им, и веднага зае мястото му в семейните дела. Всеки ден ще излезе точно навреме — като по часовник, в домакинството всичко върви наред, доволно и предоволно. Какъв честит дом бе, докато в него растяха младите госпожици и господа! Е, имаше и скарвания и сбивания, не им беше лесно на горките гувернантки. Но пък и те бяха мекушави създания, Ланскъм винаги ги бе презирал.