Агата Кристи: След погребението

— Но цялата работа бе доста сръчно потулена, нали? — вметна Кора.

Всички отправиха погледи към нея и тя като че ли се притесни.

— Мисля, че до един сте прави — продължи Кора припряно. — Съвсем прави сте. Искам да кажа, какъв смисъл има… да се разчуе. Ще е неприятно за всички ни. Най-добре да си остане в семейството.

Лицата на присъстващите, обърнати към нея, станаха още по-безизразни.

Мистър Ентуисъл се наведе напред:

— Но моля ви, Кора. Не разбирам какво искате да кажете.

Кора Ланскне се огледа наоколо с широко отворени от учудване очи. Тя наклони настрани глава подобно на птичка и рече:

— Но той е бил убит, нали?

Седнал в ъгъла на първокласно купе във влака за Лондон, мистър Ентуисъл с известно безпокойство се отдаде на размишление върху необикновената забележка, която Кора Ланскне бе направила. Естествено Кора си бе доста неуравновесена и изключително глупава жена и още от юношеска възраст бе известна с неприятния си навик да изтърсва нежелани истини. О, не, не биваше да казва истини — в случая думата бе съвсем неподходяща. Да прави неуместни изказвания — така бе по-добре.

Той прехвърли наум в хронологичен ред репликите, които непосредствено бяха последвали тази забележка. Виждайки насреща си стреснатите физиономии и вперените в нея укорителни погледи, Кора бе осъзнала, че е казала нещо много дръзко.

Мод бе извикала: „Но моля ти се, Кора!“, а Джордж: „Скъпа лельо Кора!“

Някой друг бе възкликнал: „Какво говориш?“

Кора Ланскне се бе смутила, осъзнавайки, че ще бъде уличена в чудовищно престъпление, и заговори припряно и несвързано:

— Съжалявам. Не исках да го кажа, разбира се, колко съм глупава! Но от това, което той ми каза, си помислих… Но да, естествено знам, че всичко е наред, и все пак смъртта му бе така внезапна… Моля ви да забравите какво ви наговорих… съвсем не исках да се покажа такава глупачка, ох, знам си, че все ще изтърся нещо не на място…

И тъй, временният смут отмина. Продължиха с практическото обсъждане на въпроса за разпределението на наследството, а мистър Ентуисъл обясни, че къщата заедно с всичко в нея ще бъде обявена за продан.

Злощастният гаф на Кора скоро бе забравен. В края на краищата Кора винаги си бе ако не леко смахната, то поне наивна. Нямаше никакъв усет за това, какво бива и какво не бива да се говори. На деветнадесет години това не бе от особено значение. Капризите на едно разглезено дете биха могли да продължат горе-долу до тази възраст, но разглезено дете на петдесет години трудно можеше да се понесе. Да се изтърсват нежелани истини просто така…

Потокът на мисълта на мистър Ентуисъл внезапно секна. За втори път изникваше тази обезпокоителна дума — истини. И защо бе така обезпокоителна? Естествено защо — защото тя бе винаги в основата на всеобщото смущение, което причиняваха откровените забележки на Кора. Тези нейни наивни изказвания причиняваха такова неудобство, именно защото се оказваха верни или пък съдържаха известна доза истина!

Макар че мистър Ентуисъл откри твърде слаба прилика между пълната 49-годишна жена и непохватната Кора от моминските й години, някои типични маниери се бяха запазили — например отмятането на главата, уподобяващо я на птица, в момент, когато съобщаваше свое особено скандално заключение, или следващото го изражение на очаквателно задоволство. Точно но този начин преди много години Кора бе направила забележка относно фигурата на кухненската слугиня:

— От месец-два Моли не може да се опре о кухненската маса, така й стърчи коремът. Чудя се от какво е напълняла толкова много!

Заповядаха на Кора да мълчи — тонът в семейство Абърнети бе викториански. Още на другия ден слугинята изчезна от кухнята, а след необходимите разследвания на помощник-градинаря бе наредено да спаси честта й и младото семейство получи малка къщичка.

Отколешни спомени, но в тях имаше нещо.

Мистър Ентуисъл се зае да изучи по-отблизо причината за собственото си безпокойство. Какво точно в нелепата забележка на Кора бе останало да чопли подсъзнанието му така упорито? И той скоро успя да отдели две фрази: „От това, което той ми каза, си помислих…“ и „смъртта му бе така внезапна…“.

Мистър Ентуисъл се спря най-напред на втората забележка. Да, в известен смисъл смъртта на Ричард бе внезапна. Мистър Ентуисъл бе разговарял за здравето на Ричард както със самия него, така и с лекаря му. Последният се бе изказал недвусмислено, че не може да се очаква пациентът да доживее дълбоки старини. Ако мистър Абърнети се отнасяше грижливо към здравето си, би могъл да живее две-три години, дори повече, макар че последното бе малко вероятно. Така или иначе, докторът не очакваше срив в състоянието му в близко бъдеще.