Агата Кристи: След погребението

Е, докторът бе сгрешил. Но лекарите сами признаваха, че никога не могат да предвидят със сигурност индивидуалните реакции на пациента към болестта. Отписани завинаги болни неочаквано се възстановяваха. Или пък пациенти на път да оздравеят се влошаваха или умираха. Толкова много зависеше от жизнеността на индивида, от вътрешния му стремеж да живее.

А Ричард Абърнети, колкото и як и жилав да бе, нямаше особен стимул да живее.

Шест месеца по-рано единственият му жив син Мортимър бе заболял от детски паралич и се бе поминал само след една седмица. Смъртта му нанесе тежък удар на бащата, още повече, че младежът бе физически изключително здрав и силен. Запален спортист с атлетическо телосложение, той бе от онези хора, за които се казва, че не са боледували дори един ден в живота си. Скоро щеше да се сгоди за едно очарователно момиче, с една дума, той бе прекрасен син и единствено упование в живота на силно любещия го баща.

Вместо това се бе разиграла трагедия. Към болката от тежката загуба се бе прибавила и липсата на всякакъв интерес към бъдещето. Един от синовете на Ричард Абърнети бе умрял невръстен, вторият — без потомство. Нямаше внуци. Всъщност след него нямаше кой да носи фамилното име Абърнети, а той притежаваше огромно богатство и процъфтяващ бизнес, които все още до голяма степен сам контролираше. Кой щеше да наследи това богатство и да управлява предприятията?

Ентуисъл знаеше, че Ричард се терзаеше от тези въпроси. Единственият му жив брат бе почти инвалид. Оставаше младото поколение. Според семейния адвокат, макар и да не бе ставало дума за това, Ричард претегляше възможността да избере един-единствен наследник, като при това вероятно щеше да остави по нещо и на другите. Така или иначе, на Ентуисъл му бе добре известно, че през последните шест месеца Ричард Абърнети бе канил да му гостуват поред племенника си Джордж, племенниците си Сюзън и Розамънд със съпрузите си, а също и снаха си, мисис Лио Абърнети. Търсил е наследника сред първите трима — така си мислеше адвокатът, а Хелън Абърнети е била повикана поради добрите лични чувства, които изпитваше към нея, и може би като консултант, тъй като Ричард ценеше нейния здрав разум и практически усет. Мистър Ентуисъл си спомни също, че през тези шест месеца Ричард бе направил кратко посещение при брат си Тимъти. Крайният резултат от всичко това бе завещанието, което адвокатът носеше в чантата си. Имуществото се разпределяше на всички поравно. Единственото заключение, което можеше да се направи, е, че е бил разочарован както от племенника си, така и от племенниците си и техните съпрузи.

Доколкото бе известно на мистър Ентуисъл, Ричард не бе канил сестра си Кора да го посети и именно това върна мислите на адвоката към онази първа обезпокоителна фраза, неволно изтървана от Кора: „От това, което той ми каза, си помислих…“

Какво й бе казал Ричард Абърнети? И кога й го бе казал? Щом Кора не бе идвала в Ендърби, то Ричард трябва да я бе посетил в селцето на художниците в Бъркшир, където тя имаше малка къща. Или ставаше дума за нещо, казано от Ричард в писмо?

Мистър Ентуисъл се намръщи. Естествено Кора бе доста глупава жена. Тя лесно би могла да разтълкува погрешно някоя фраза или да изопачи смисъла й. Но каква ли бе тази фраза, чудеше се той…

Безпокойството му бе толкова силно, че той се замисли дали да не проведе разговор с мисис Ланскне за това. Но не прекалено скоро. Нека не изглежда, че му отдава особено значение. Но той трябва да научи какво й бе казал Ричард Абърнети, та тя се бе провикнала и бе стреснала всички със скандалните си думи:

— Но той е бил убит, нали!

В третокласно купе на същия влак Грегъри Банкс поде разговор с жена си:

— Тази твоя леля май е абсолютно куку.

— Леля Кора ли? — запита вяло Сюзън. — О, да. Винаги си е била малко простовата.

Седнал на отсрещната седалка, Джордж Кросфийлд рече остро:

— Някой трябва да й забрани да разправя подобни неща. Току-виж хората си помислили нещо.

Заета да очертава с червило купидоновите стрели на устните си, Розамънд Шейн промърмори:

— Предполагам, че едва ли някой обръща внимание на приказките на една такава скица. Боже, какви странни дрехи, и цялата накичена с гердани от черен кехлибар.

— Все пак мисля, че трябва да бъде предупредена — настоя Джордж.

— Добре, миличък — изсмя се Розамънд, като прибра червилото си и се залюбува на образа си в огледалцето. — Защо не я предупредиш ти?