Агата Кристи: След погребението

След като обядът привърши, Ланскъм ги покани с жест към библиотеката да пият кафе. Така разбираше той доброто възпитание. Бе дошъл моментът за делови въпроси — с други думи, щеше да се разисква завещанието. Библиотеката предразполагаше за това с атмосферата си — тежки завеси от червено кадифе и лавици с книги. Икономът сервира кафето и се оттегли, като затвори вратата след себе си.

След няколко безцелни забележки всички отправиха очаквателни погледи към мистър Ентуисъл. Той се отзова незабавно, поглеждайки часовника си.

— Трябва да хвана влака в три и тридесет — започна той. Оказа се, че и други ще пътуват със същия влак.

— Както знаете — продължи мистър Ентуисъл, — аз съм изпълнителят на завещанието на Ричард Абърнети.

— Не знаех — прекъсна го весело Кора Ланскне. — Значи вие? Оставил ли ми е нещо?

За пореден път мистър Ентуисъл се уверяваше, че Кора е прекалено склонна да се обажда не на място. Той й хвърли укорителен поглед и продължи:

— Допреди една година завещанието на Ричард Абърнети бе много просто. С изключение на няколко малки наследства, той щеше да остави всичко на сина си Мортимър.

— Горкият Мортимър! — обади се отново Кора. — Този детски паралич е наистина ужасен.

— Смъртта на Мортимър, сполетяла го така внезапно и трагично, бе тежък удар за Ричард. Нужни му бяха месеци да се съвземе. Посъветвах го, че би било добре за него да направи някои нови разпоредби по наследството.

Мод Абърнети запита с плътния си глас:

— Какво би станало, ако той не беше направил ново завещание? Щеше ли… щеше ли целият имот да се падне на Тимъти, имам предвид като следващия най-близък роднина.

Мистър Ентуисъл понечи да произнесе лекция по въпроса за „следващия най-близък роднина“, но се възпря и продължи с делови тон:

— По мой съвет Ричард реши да направи ново завещание. Преди това обаче държеше да се запознае по-отблизо с младото поколение.

— Дал ни е пробен период — внезапно и звучно се изсмя Сюзън. — Първо на Джордж, после на Грег и мен, накрая на Розамънд и Майкъл.

Грегъри Банкс й отвърна остро, изчервявайки се:

— Защо говориш така, Сюзън. Пробен период!

— Но не е ли било така, кажете, мистър Ентуисъл!

— Оставил ли е нещо и на мен? — пак се обади Кора.

Мистър Ентуисъл се изкашля и продължи доста студено:

— Предлагам да изпратя на всеки от вас копие от завещанието. Сега бих могъл да ви прочета пълния му текст, ако пожелаете, ала юридическата терминология може да ви се стори доста неясна. Накратко се свежда до следното: Като оставим настрана някои малки дарения и значителната сума, завещана на Ланскъм за пожизнена рента, голямата част от имота, огромната част бих казал, ще бъде разделена на шест равни дяла. Четири от тях, след като бъдат платени данъците, се падат съответно на брата на Ричард — Тимъти, на племенника му Джордж Кросфийлд и на племенниците му Сюзън Банкс и Розамънд Шейн. От другите два дяла, които остават под наше попечителство, ще се изплаща рента до живот на вдовицата на брат му Лио, мисис Хелън Абърнети, и на сестра му Кора Ланскне. След смъртта им капиталът ще бъде разделен между останалите четирима наследници или техните наследници.

— Прекрасно! — извика Кора с истинско задоволство. — Колко ще е рентата?

— Хм… не мога да кажа точно в момента. Смъртният данък, разбира се, е доста голям и…

— Не можете ли да ми кажете приблизително?

Мистър Ентуисъл разбра, че Кора трябва да бъде умиротворена, и отвърна:

— Някъде около три до четири хиляди годишно.

— Екстра! Ще отида в Капри!

Хелън Абърнети се обади тихо:

— Колко щедро от страна на Ричард. Благодарна съм му за добрите чувства към мен.

— Той ви обичаше много — добави мистър Ентуисъл. — Лио бе любимият му брат и той искрено се радваше на посещенията ви след смъртта на Лио.

Хелън му отговори с тъга:

— Съжалявам, задето не знаех, че е толкова тежко болен. Дойдох да го видя малко преди смъртта му и макар да научих, че е боледувал, не го сметнах за сериозно.

— Да, винаги е било сериозно — отвърна й мистър Ентуисъл, — но той не искаше да се говори за това и според мен едва ли някой е очаквал краят да настъпи толкова бързо. Сам докторът бе доста изненадан.

— „Внезапно, в дома си“, така пишеше във вестниците — поклати глава Кора. — Доста се почудих тогава.

— За всички ни беше шок — обади се Мод Абърнети. — Клетият Тимъти се разстрои ужасно. Все повтаряше: Толкова неочаквано, толкова неочаквано!