Агата Кристи: След погребението

Тя го бе познала тутакси.

— О, та това е Ланскъм! — бе възкликнала радостно, щом го видя. Ех, всички бяха привързани към него в доброто старо време, а като имаше гости за вечеря, се примъкваха при него в килера и чакаха да им даде желе и крем „Шарлота“. Тогава всички знаеха кой е старият Ланскъм, а сега почти никой не го помнеше. Особено по-младите — навремето често ги бъркаше един с друг, а за тях той беше просто дългогодишният иконом. Колко много непознати, си бе помислил, като ги гледаше да пристигат за погребението. И то все такива едни невзрачни!

Но не и мисис Лио. Тя бе по-различна. Те гостуваха често в имението, след като се ожениха с Лио. Приятна жена бе мисис Лио — истинска дама. Дрехите й, прическата, всичко както му е редът, като за нейното положение. А и господарят хранеше топли чувства към нея. Жалко, че нямаха деца с мистър Лио…

Ланскъм се опомни: толкова работа го чака, а той стои и въздиша по доброто старо време. Всички щори на долния етаж вече бяха вдигнати, а на Джанет бе наредил да се качи горе и да разтреби спалните. Тримата с Джанет и готвачката присъстваха на опелото в църквата, но не продължиха към крематориума, а се върнаха с една от колите в къщата, за да вдигнат щорите и приготвят обяда. От само себе си се разбираше, че ще поднесат студени блюда — шунка, пиле, език и салата. За десерт лимоново суфле и ябълков сладкиш. Но най-напред гореща супа — я да отиде да провери дали Марджъри е готова да я сервира, че гостите всеки момент щяха да пристигнат.

Ланскъм се забърза, колкото му бе възможно, към вратата. Разсеяният му поглед се плъзна безцелно покрай портрета над камината — очевидно той бе другар на онзи от зеления салон. Красиво изрисувани бял сатен и перли. Ала жената, чието тяло и шия обгръщаха, съвсем не бе внушителна. Благодушна физиономия, устни като разпъпила роза, коса, сресана на път по средата. Скромна и непретенциозна особа. Единственото забележително нещо у мисис Корнилиъс Абърнети бе кръщелното й име — Корали.

Бяха изминали повече от шестдесет години, откакто бе създадена фирмата „Коръл Корнпластърс“, която произвеждаше лейкопласти за мазоли и козметика за крака, а положението й бе все така непоклатимо. Трудно можеше да се каже с какво изпъкваше сред другите, но едно бе сигурно — тя отговаряше на предпочитанията и нуждите на обществото. От средствата на тази фирма бе изникнал неоготическият палат със стотиците декари градини, от нея бяха дошли парите за издръжката на седем синове и дъщери; благодарение на нея тъкмо Ричард Абърнети бе умрял богаташ преди три дни.

Ланскъм надникна в кухнята и напомни на Марджъри да побърза, а тя му се сопна. Младата двадесет и седем годишна готвачка Марджъри бе за Ланскъм постоянен дразнител, тъй като съвсем не отговаряше на неговата представа за готвачка в имение. Липсваше й достойнство, а и правилна преценка за поста на Ланскъм. Често наричаше къщата „същински стар мавзолей“ и се оплакваше от огромната площ на кухненското помещение, килера и умивалнята, като казваше, че „за да ги обиколиш, ти трябва цял ден“. Тя работеше в Ендърби от две години и не напускаше, първо, защото й плащаха добре, и второ, мистър Абърнети ценеше готварското й умение. Готвеше много хубаво. Камериерката Джанет — жена на средна възраст, стоеше права край кухненската маса и се подкрепяше с чаша чай. Макар и често да разменяше язвителни забележки с Ланскъм, все пак бе в съюз с него срещу младото поколение, представлявано от Марджъри. Четвъртото лице в кухнята бе мисис Джакс, която „прихождаше“, когато имаше нужда от допълнителна домашна прислуга, а сега бе очарована от погребението.

— Толкова хубаво беше! — възкликна тя с превзета благовъзпитаност, като си допълваше чашата. — Деветнадесет автомобила, пълна църква. А как хубаво отслужи свещеникът, рекох си още там. Пък и подходящ ден се случи. Ех, горкичкият мистър Абърнети! Малко като него останаха на този свят. Всички го уважаваха.

Чу се клаксон и шум на приближаваща кола. Мисис Джакс постави чашата си на масата и извика:

— Ето ги!

Марджъри включи газта, за да претопли голямата тенджера с гъста пилешка супа. Огромната студена готварска печка от викторианско време стоеше неизползвана като величествен олтар на миналото.

Автомобилите пристигаха един след друг; хората, облечени в черно, слизаха от тях и някак несигурно прекосяваха вестибюла, за да влязат в просторния зелен салон. Зад стоманената решетка на камината лумтеше огън — беше настъпило първото есенно застудяване и гостите, понамръзнали се на траурната церемония, трябваше да се стоплят.