Агата Кристи: Коледата на Поаро

Стивън придърпа яката на палтото си и закрачи по перона. Гъстата мъгла покриваше гарата. Огромните локомотиви тежко пъшкаха и изпускаха облаци пара в студения режещ въздух. Навсякъде беше мръсно и забулено в дим.

Стивън си каза:

— Каква ужасна страна! Какъв ужасен град!

Първоначалната възбуда от разглеждането на Лондон, от ресторантите, от добре облечените и привлекателни жени, вече беше отминала. Всичко беше лъскаво и фалшиво като евтино бижу, захвърлено на бунището.

Внезапно изпита носталгия. Ех, да си беше сега вкъщи — Южна Африка, сини небеса, слънце, цветни градини, живи плетове и водопади от сини цветя дори и край последната колиба.

А тук — мръсотия, прах и хора, които се движеха, бързаха, бутаха се като мравки, суетящи се край мравуняка си.

За момент си каза: „По-добре да не бях идвал“, но после си припомни мисията си и сви устни. По дяволите, той трябваше да осъществи плана си — беше го обмислял с години. Винаги е бил твърдо решен да го направи. Нямаше друг начин. Моментното колебание, въпросите: „Защо? Струва ли си? Има ли смисъл да се ровиш в миналото? Не е ли по-добре да забравиш всичко?“, това просто беше слабост. Не е някакво хлапе, което непрекъснато се колебае. Беше четирийсетгодишен мъж, уверен в себе си и в целта си. Трябваше да извърши това, за което беше дошъл в Англия.

Качи се във влака и тръгна по коридора, като се оглеждаше за място. Беше отпратил притичалия носач и сам носеше куфара си от нещавена кожа. Преминаваше от вагон във вагон. Влакът беше претъпкан — все пак беше три дни преди Коледа. Стивън Фар оглеждаше с неприязън пълните купета. Хора! Непрестанни, безкрайни тълпи от хора! И всички бяха толкова… обезличени, толкова ужасно еднакви. Тези, които не приличаха на овце, приличаха на зайци. Едни бъбреха или просто вдигаха врява, други, обикновено мъже на средна възраст, направо грухтяха като прасета. Дори младите момичета, до една стройни, с издължени лица и начервени устни, излъчваха потискаща еднаквост.

Внезапно у него се прокрадна копнеж по южноафриканската савана, изгорена от слънцето и безлюдна…

Изведнъж погледът му се спря на едно момиче и той затаи дъх. То беше различно. Имаше черна коса, смугла нежна кожа на лицето, очите му излъчваха дълбочината на тъмна нощ. Това бяха гордите тъжни очи на юга…

Имаше нещо нередно, някаква грешка в това, че такова момиче седеше между тези скучни и овчедушни люде и пътуваше към мрачните дебри на Средна Англия. Мястото му беше на някой балкон, с роза между устните и черна мантиля на главата, сред великолепието на праха и мириса на кръв на арената, а не свито в ъгъла на третокласно купе.

Той беше наблюдателен човек. Не пропусна да забележи овехтялата пола и късото палтенце, евтините платнени ръкавици, смачканите обувки и крещящата огненочервена ръчна чанта, но независимо от това тя излъчваше великолепие, тя самата беше великолепна, чудесна, екзотична.

Какво, за Бога, търсеше тя в тази страна на мъгли и студ, на забързани, трудолюбиви мравки?

Веднага си каза: „Трябва да узная коя е и какво търси тук, трябва!“

Пилар седеше притисната до прозореца и си мислеше колко странно миришеха англичаните. Поне досега това я беше впечатлило най-много — миризмите бяха съвсем различни. Нямаше миризма на чесън, нямаше прах, дори парфюмът се усещаше съвсем леко. Тук, в купето, въздухът беше застоял и студен, усещаха се серният мирис на влаковете, миризмата на сапун и на нещо съвсем неприятно, което сякаш идваше от лисичата яка на едрата дама до нея. Пилар лекичко пое въздух и долови мириса на молци. Какъв странен вкус, тя никога не би употребила подобен парфюм.

Дочу се свирка, някой извика гръмогласно и влакът потегли с тласък, изнизвайки се бавно от гарата. Ето че тръгнаха, тя вече пътуваше.

Сърцето й заби по-силно. Щеше ли да бъде наред всичко? Дали щеше да успее да осъществи плана си? Нямаше как да не успее, беше премислила всичко толкова внимателно, беше готова за всяка изненада. Разбира се, че щеше да успее, трябваше да успее!

Ъгълчетата на червените й устни се извиха нагоре. Устните й изведнъж изразиха жестокост, като дете или котенце — устни, които съзнават собствените си желания и все още не познават милосърдието.

Огледа се с неприкрито детско любопитство. Всички тези хора в купето изглеждаха толкова смешни. Пустите му англичани, всички имаха вид на богаташи с тези дрехи и с тези обувки! Англия беше богата страна, това беше ясно, но не беше весела, да, никак не беше весела.