Агата Кристи - Коледата на Поаро

Тя внезапно повиши глас:

— Как е могъл да създаде син като теб, направо не ми го побира умът! Вие сте различни като два полюса, а той така те впечатлява, че ти направо го боготвориш!

Алфред изрече с известно раздразнение:

— Не отиваш ли твърде далеч, Лидия? Нима не е нормално един син да обича баща си? Обратното би било извън реда на нещата.

— Тогава повечето от членовете на това семейство не са нормални. О, моля те, Алфред, нека не се караме! Извинявай, не исках да те обидя. Възхищавам се на твоята… твоята… как да кажа? — вярност. Лоялността е толкова рядко нещо в днешно време. Жените са склонни да ревнуват от свекървите си. А защо не и от свекърите си?

Той нежно я прегърна.

— Каквото ти е на сърцето, това ти е на езика, Лидия. Излишно е да ревнуваш.

Тя го целуна — кратка, деликатна ласка по върха на ухото.

— Така е, Алфред. Аз не мисля, че бих те ревнувала от майка ти. Жалко, че не я познавах.

— Тя беше една нещастница.

Жена му го изгледа с интерес.

— Значи така ти е изглеждала винаги — нещастница? Интересно…

Той замислено заговори:

— Запомнил съм я винаги болна… Често плачеше… — Поклати глава. — Липсваше й дух, борбеност.

С прикован в него поглед жена му изрече:

— Колко странно…

Но когато той я погледна въпросително, тя тръсна глава и промени темата:

— Е, щом не ни се разрешава да научим кои са нашите мистериозни гости, аз ще изляза да поработя в градината си.

— Скъпа, много е, студено, вятърът направо хапе.

— Ще се облека топло.

Тя излезе. Останал сам, Алфред Лий постоя няколко минути неподвижно, като се мръщеше, после се приближи до прозореца. Терасата навън се простираше по цялата дължина на къщата. Миг по-късно от страничната врата се появи Лидия с кошница в ръка, облечена в дебело палто. Постави кошницата на земята и се зае да работи върху голяма плитка каменна саксия, която се издигаше малко над земята.

Съпругът й я наблюдава известно време, след това излезе от стаята, взе си палтото и шала и се появи на терасата. Крачейки бавно, той премина покрай няколкото каменни саксии с различни форми, оформени като миниатюрни градинки от сръчните ръце на Лидия.

Първата представляваше сцена от пустинята с равен жълт пясък и скупчени палми от оцветена ламарина, край които преминаваше керван от камили и две миниатюрни бедуински фигурки. Отстрани се виждаха къщички в арабски стил, направени от пластилин. Следващата беше италианска градина с тераси, лехи и восъчни цветя. Имаше и арктически пейзаж с парчета зелено стъкло вместо айсберги и пингвини. Следваше японска градина с две-три чудесни дръвчета бонзай, езерца от огледала и пластелинени мостчета.

Той стигна до нея. Тя беше разстлала синя хартия, покрита със стъкло, около която бяха натрупани камъни. Лидия изсипваше от торбичка малки камъчета и ги оформяше като плаж. Между камъните се виждаха малки кактуси.

Тя си мърмореше:

— Правилно, точно това исках да се получи.

Алфред проговори:

— И какво е това последно произведение на изкуството?

Тя се стресна, защото явно не го беше усетила.

— Това ли? О, това е Мъртво море. Харесва ли ти, Алфред?

— Не трябва ли да има малко повече растителност около него?

Тя поклати глава.

— Аз така си представям Мъртво море. Нали затова се казва мъртво.

— Не е така красиво като другите.

— Не съм го замисляла да бъде красиво.

Чуха се стъпки. Възрастен прислужник, белокос и леко прегърбен, се приближи към тях.

— Госпожа Джордж Лий е на телефона, мадам. Пита дали ще е удобно, ако тя и господин Джордж пристигнат утре с влака в пет и двайсет.

— Да, кажете, че е удобно.

— Благодаря, мадам.

Прислужникът бързо се отдалечи. Лидия го проследи с поглед и изразът на лицето й внезапно се смекчи.

— Милият стар Тресилиън. Каква опора е той! Не мога да си представя какво бихме правили без него.

Алфред се съгласи:

— Той е от старата школа. Вече почти четирийсет години е при нас и е много привързан към всички ни.

— Да, той е като оръженосците от рицарските романи. Струва ми се, че би излъгал, ако се наложи да предпази някого от семейството.

— О, да, сигурно би го направил.

Лидия заглади последните камъчета.

— Ето. И това е готово.

— Готово ли? — Алфред изглеждаше объркан.

Тя се засмя.

— За Коледа, глупчо! За тази сантиментална семейна Коледа, която ни предстои.

Дейвид четеше писмото. Преди малко го бе смачкал на топка и го бе захвърлил. После го взе, изглади го и отново го прочете.