Агата Кристи: Коледата на Поаро

— Лидия, наистина мисля, че грешиш. Той толкова често ми е казвал колко добре се отнасяш към него.

— Естествено, винаги съм била вежлива и винаги ще бъда. Просто изразявам истинските си чувства. Аз не харесвам баща ти, Алфред. Мисля, че той е зъл и тираничен старец. Непрекъснато те кара да му се подчиняваш, като използва чувствата ти. Отдавна трябваше да му се противопоставиш.

Алфред остро я прекъсна:

— Достатъчно, Лидия. Моля те, не говори повече!

Тя въздъхна.

— Извинявай, може и да не съм права. Нека поговорим за Коледа. Брат ти Дейвид ще дойде ли?

— Защо не?

Тя поклати глава със съмнение.

— Дейвид е особен. Не е стъпвал в този дом от години. Той толкова обичаше майка ви и надали храни добри чувства към това място.

— Дейвид винаги нервираше татко с музикалните си занимания и с поведението си. Вярно, че татко често беше суров с него, но все пак мисля, че Дейвид и Хилда ще дойдат. Коледа е.

— Мир и доброжелателство — каза Лидия и изящните й устни се изкривиха иронично. — Направо да не повярваш. Джордж и Магдалин също идват. Казаха, че вероятно ще пристигнат утре. Страхувам се, че тя ще скучае ужасно.

Алфред изрече с доловимо раздразнение:

— Все се чудя защо брат ми Джордж се ожени за момиче с двайсет години по-младо от него? Всъщност той винаги е бил глупак!

— Той направи много успешна кариера — каза Лидия. — Избирателите му го харесват. Вярвам, че Магдалин много му помага в политическата дейност.

Съпругът продължи:

— Тя не ми харесва. Много е хубава, но ми прилича на някои от онези уж розови круши на пръв поглед, само че като се вгледаш, имат восъчен вид… — Той поклати глава.

— И са гнили отвътре? — попита Лидия. — Колко смешно звучи това от твоята уста, Алфред.

— Защо смешно?

— Защото обикновено си толкова деликатен. Никога не казваш лоша дума за никого. Понякога се ядосвам, че не си достатъчно — как да кажа? — подозрителен. Сякаш не си от този свят.

Съпругът й се усмихна.

— Винаги съм мислил, че светът е такъв, какъвто си го направиш.

Лидия ядосано изрече:

— Не, злото не съществува само във въображението. То е реалност. Ти сякаш не осъзнаваш неговото съществуване, но аз го чувствам, усещам го, винаги съм го усещала в този дом. — Стисна устни и се извърна.

Алфред започна:

— Лидия…

Тя обаче му направи предупредителен знак. Погледът й беше насочен някъде зад гърба му. Алфред се обърна. Зад него почтително стоеше мургав човек с гладко лице.

Жената попита остро:

— Какво има, Хорбъри?

Гласът му прозвуча тихо, като учтиво мъркане:

— Мадам, господин Лий поръча да ви кажа, че за Коледа ще има още двама гости, така че трябва да се приготвят стаи за тях.

— Още двама ли?

Хорбъри угоднически поясни:

— Да, мадам, един господин и една млада дама.

Алфред се учуди:

— Млада дама ли?

— Така каза господин Лий, сър.

Лидия каза бързо:

— Ще се кача да поговоря с него.

Хорбъри леко пристъпи — почти неуловимо движение, — но то моментално спря устрема на Лидия.

— Простете, мадам, но господин Лий вече си почива и специално поръча да не бъде обезпокояван.

— Добре — каза Алфред. — Разбира се, че няма да го безпокоим.

— Благодаря ви, сър. — Хорбъри се оттегли.

Лидия заговори с едва сдържана ярост:

— Не понасям този човек. Промъква се из къщата като котка. Никога не знаеш кога влиза, кога излиза.

— И на мен не ми е симпатичен, но си разбира от работата. Сега е толкова трудно да се намери добра прислуга. Важното е, че татко го харесва.

— Е, да, разбира се, това е важното. Алфред, какво е това за някаква млада дама? Коя е тя?

Съпругът й поклати глава.

— Нямам представа. Просто не се сещам за никоя.

Погледите им се срещнаха и внезапно Лидия изкриви изразително устни.

— Знаеш ли какво мисля, Алфред?

— Какво?

— Струва ми се, че баща ти се чувства отегчен напоследък. Изглежда, че си подготвя малко коледно развлечение…

— Като кани двама непознати за коледното празненство, на този семеен празник?

— Е, не зная подробности, но усещам, че баща ти се кани да се позабавлява.

— Надявам се това наистина да му достави удоволствие — изрече Алфред със сериозно изражение.

— Горкият старец, с този болен крак, направо инвалид, след толкова бурен живот… — Лидия натъртено повтори: — След толкова… бурен живот!

Паузата преди това определение придаде на думите й многозначителен оттенък. Алфред изглежда го усети и се изчерви, а лицето му придоби нещастно изражение.