Агата Кристи: Коледата на Поаро

— А ти избяга?

— Да. Заминах за Лондон да уча рисуване. Баща ми направо ми заяви, че ако извърша подобна глупост, ще получа само малка издръжка, докато е жив, и нищо след смъртта му. Казах му, че не ме е грижа. Той ме нарече зелен глупак и това беше всичко!

Хилда нежно го попита:

— И не си съжалявал никога?

— Никога. Макар да съзнавам, че никога няма да стигна далеч с изкуството си — от мен няма да излезе велик художник. Нали сме щастливи и тук, в малката ни къщичка. Не живеем луксозно, но имаме всичко необходимо. Ако аз умра, ти ще получиш застраховката ми за живот.

Той замълча и се сети.

— А сега — това — и потупа върху писмото.

— По-добре беше баща ти да не бе писал това писмо, щом толкова те тормози — каза Хилда.

Дейвид продължи, сякаш изобщо не я беше чул:

— Пише ми да доведа и съпругата си, надява се да бъдем всички заедно за Коледа; да се събере семейството! Какво ли значи това?

— Трябва ли да търсиш някакъв скрит смисъл?

Той въпросително я погледна.

— Искам да кажа — каза тя с усмивка, — че баща ти остарява, а с възрастта човек все повече има нужда от семейство, от близки хора около себе си.

— Вероятно е така — бавно изрече Дейвид.

— Той е стар и самотен.

Изгледа я изпитателно.

— Ти искаш да отида, нали, Хилда?

Тя бавно изрече:

— Жалко е да не откликне човек на молба. Аз съм старомодна наистина, но защо Коледа да не е време за помирение и прошка?

— След всичко, което съм ти разказал?

— Да, скъпи, но то е минало, погребано е отдавна.

— Не и за мен.

— Защото ти не искаш да го погребеш. Непрекъснато го съживяваш в съзнанието си.

— Не мога да забравя.

— Не искаш да забравиш, нали това имаш предвид, Дейвид?

Той стисна устни.

— Ние от семейство Лий сме такива. Помним нещата с години, премисляме ги, поддържаме паметта си свежа.

Хилда нетърпеливо изрече:

— И се гордееш с това? Мисля, че нямаш основание.

Той я погледна хладно и замислено отговори:

— Тогава спомените нямат голяма стойност за теб?

— За мен е важно настоящето, а не миналото! Миналото трябва да си отиде. Ако непрекъснато го съживяваме, ние, без да искаме го променяме, преувеличаваме фактите, разглеждаме го в погрешна светлина.

— Аз помня всяка случка, всяка дума от онези дни, сякаш беше вчера! — разпалено я прекъсна Дейвид.

— Точно това не бива да правиш, скъпи! Това не е нормално! Ти гледаш на миналото с очите на малко момче, вместо да го погледнеш като зрял мъж.

— И каква е разликата? — настоятелно попита Дейвид.

Хилда се поколеба. Струваше й се неразумно да продължи, но нещата, които искаше да каже, напираха.

— Мисля — започна, — че гледаш на баща си като на зъл дух. Мисля, че ако можеш да го видиш сега, ще разбереш, че той е просто един обикновен човек. Може да е позволил на страстите си да надделеят, може животът му да не е бил безгрешен, но той е обикновен човек, а не някакво чудовище.

— Ти явно не разбираш! Отношението му към майка ми…

Хилда го прекъсна:

— Някои мъже са склонни да проявят най-лошите си черти, когато усетят подчинение и малодушие срещу себе си, но щом жената в живота им притежава воля и решителност, те стават напълно различни същества!

— Сега остава да кажеш, че всичко е било по нейна вина…

Тя отново го прекъсна:

— Не, разбира се! Не се съмнявам, че баща ти се е отнасял жестоко с майка ти, но бракът е необикновено нещо и това ме кара да се съмнявам в правото на всеки външен човек, било то и дете на този брак, да съди и да преценява. Да не говорим, че твоята ненавист не може да помогне на майка ти. Всичко това вече е минало, то е зад теб! Останал е само един старец с крехко здраве, който моли сина си да му гостува за Коледа.

— И ти искаш да отида?

Хилда се поколеба, после решително рече:

— Да, искам да отидеш и да изгониш злия дух веднъж завинаги.

Джордж Лий, член на парламента за Уестрингъм, беше пълен четирийсетгодишен мъж с масивна горна челюст и бавен, педантичен говор. Изпъкналите му очи гледаха недоверчиво. Той натъртено изрече:

— Казах ти вече, Магдалин, смятам, че е мой дълг да отида.

Жена му сви рамене.

Стройна, слаба, с платиненоруса коса и оскубани вежди, тя имаше гладко яйцеподобно лице, което нерядко изглеждаше лишено от всякакъв израз. Така беше и сега.

— Скъпи — каза тя, — ще бъде ужасно скучно, сигурна съм.

— Още повече — добави Джордж Лий и лицето му се оживи, — че това ще ни помогне да направим значителни икономии. По Коледа винаги се харчат страшно много пари. Можем да платим на прислугата само храната.