Агата Кристи - Коледата на Поаро

В огромно старинно кресло, което беше най-голямото и най-импозантното от всички в стаята, се беше разположил мършав сгърбен възрастен човек. Ръцете му, подобни на краката на граблива птица, лежаха върху облегалките. Отстрани беше подпрян бастун със златна топка на върха. Старецът беше облечен в износен син халат, а на краката си носеше домашни пантофи. Кожата на лицето му беше жълтеникава, а косите — бели.

Един инвалид — би си помислил човек, ала гордият орлов нос, тъмните и невероятно живи очи биха го накарали да промени мнението си. В стареца имаше жажда за живот.

Саймън Лий се изсмя с висок и кудкудякащ смях. После каза:

— Предаде посланието ми на госпожа Алфред, нали?

Застанал до креслото, Хорбъри отговори меко и почтително:

— Да, сър.

— Точно както ти казах, дума по дума?

— Да, сър, точно както ми казахте.

— Ти всъщност не правиш грешки. Добре ще е да не правиш и занапред, защото ще съжаляваш! И какво каза тя, Хорбъри? Какво каза господин Алфред?

Тихичко, без излишни емоции, Хорбъри повтори разговора. Старецът отново се изхили и потри ръце.

— Чудесно… Прекрасно… Сигурно са мислили и са гадали цял следобед! Чудесно! Сега ще ги повикам. Иди да ги доведеш!

Прислужникът безшумно пресече стаята и излезе.

— И, Хорбъри… — Старецът се огледа и изруга: — Този човек се движи като котка. Никога не знаеш къде е.

Той остана неподвижен в креслото си, поглаждайки брадичката си с пръсти, докато на вратата не се почука и Алфред и Лидия влязоха вътре.

— А, ето ви и вас. Седни тук, скъпа Лидия, тук до мен. Лицето ти има чудесен цвят.

— Бях навън на студа.

Алфред добави:

— Как си, татко, добре ли си почина следобед?

— Чудесно, прекрасно. Сънувах отминалите дни! Времето преди да се установя на едно място и да стана стълб на обществото.

Той отново се изхили.

Снаха му седна и се усмихна мълчаливо и тактично.

Алфред отново заговори:

— Татко, чух, че за Коледа очакваме още двама души, така ли?

— Ах, това ли било. Ей сега ще ви кажа. За мен тази Коледа ще бъде нещо наистина велико. И така, пристигат Джордж и Магдалин…

Лидия се намеси:

— Да, пристигат утре с влака в пет и двайсет.

Старият Саймън продължи:

— Горкият Джордж, толкова е празен и надут, чак ще се пръсне! Но какво да се прави, нали ми е син.

Алфред се опита да защити брат си:

— Избирателите му го харесват.

— Сигурно си мислят, че е честен — изхили се отново старецът. — В семейство Лий честни хора няма.

— Защо говориш така, татко?

— Ти си изключение, момчето ми, ти си изключение.

— А Дейвид? — попита Лидия.

— Аха, Дейвид. Любопитен съм да го видя това момче след всичките тези години. Той беше сантиментален младок. Интересно как ли изглежда жена му? Той поне не се ожени за момиче с двайсет години по-младо, както онзи глупак Джордж.

— Хилда се обади с едно чудесно писмо — каза Лидия. — Току-що получих телеграма от нея, че пристигат утре.

Старецът я прониза с поглед и после се засмя.

— Все същата Лидия. Винаги е толкова добре възпитана, направо е родена с добри маниери. Наследствеността е странно нещо. Ето моите деца — само един се е метнал на мен, само един от цялото котило.

Очите му заблестяха.

— А сега познайте кой ще дойде за Коледа. Давам ви три опита и се обзалагам на пет лири, че няма да отгатнете.

Той погледна първо единия, после другия. Алфред намръщено каза:

— Хорбъри спомена нещо за някаква млада дама?

— Това ви заинтригува, нали? Сигурен бях. Пилар ще се появи всеки момент. Наредих да отидат да я посрещнат.

Алфред стреснато попита:

— Пилар?

Саймън отговори:

— Пилар Естравадос, дъщерята на Дженифър, моята внучка. Любопитен съм да я видя каква е.

Алфред извика:

— За Бога, тате, изобщо не си ни казал…

Старецът се усмихваше.

— Не, реших да го запазя в тайна. Накарах Чарлтън да пише и да уреди нещата.

Алфред обидено повтори:

— Изобщо не си ми казал…

Усмивката на стареца излъчваше коварство.

— Нямаше да има изненада! Мисля си какво ли ще бъде, ако под този покрив се появи отново млада кръв? Не съм виждал Естравадос. Интересно на кого ли прилича момичето? На баща си или на майка си?

— Татко — започна Алфред, — мислиш ли, че е разумно? Като се вземе предвид всичко…

Старецът го прекъсна:

— Разумно, разумно — само това знаеш. Твърде много мислиш за безопасност, Алфред! Винаги си бил такъв! Но не и аз! Прави каквото ти се иска и по дяволите всичко! Аз така казвам. Това момиче е моя плът и кръв, единствената ми внучка! Не ме е грижа кой е баща й и какво е правил. Тя ще живее в моя дом.