Агата Кристи: Убийство по Коледа

Стивън придърпа яката на палтото си и рязко закрачи по перона. Гъстата мъгла над него покриваше гарата. Огромните локомотиви пъшкаха тежко и пущаха облаци пара в студения режещ въздух. Навсякъде беше мръсно и забулено в дим.

Стивън си каза с неприязън:

— Каква ужасна страна! И градът също!

Първоначалното чувство на възбуда от Лондон, от ресторантите, от добре облечените, привлекателни жени, вече се беше уталожило. Всичко беше лъскаво и фалшиво като евтино бижу, захвърлено на бунището.

Стивън почувствува внезапен прилив на носталгия. Ех, да си беше сега в къщи — Южна Африка, сини небеса, слънце, цветни градини, живи плетове от зъбна трева като водопади от сини цветя дори и край последната колиба.

А тук — мръсотия, прах и безкрайни, непрестанни тълпи, които се движеха, бързаха, бутаха се като мравки, суетящи се край мравуняка си.

За момент си каза: „По-добре да не бях идвал“, но после си припомни мисията си и устните му се свиха в мрачна линия. По дяволите, той трябва да осъществи плана си — беше го обмислял с години. Винаги е бил твърдо решен да го направи. Нямаше друг начин. Моментното колебание, тези въпроси: „Защо? Струва ли си? Има ли смисъл да се ровиш в миналото? Не е ли по-добре да забравиш всичко?“, това е просто слабост. Не е някакво хлапе, което колебанията на мига захвърлят ту насам, ту натам. Беше четиридесетгодишен мъж, уверен в себе си и в целта си. Той трябваше да извърши това, за което беше дошъл в Англия.

Качи се във влака и закрачи по коридора, като се оглеждаше за място. Беше отпратил с ръка притичалия носач и сам носеше куфара си от нещавена кожа. Преминаваше от вагон на вагон. Влакът беше претъпкан — три дни преди Коледа. Стивън Фар оглеждаше с неприязън пълните купета.

Хора! Непрестанни, безкрайни тълпи от хора! И всички толкова — как беше думата? — обезличени, толкова ужасно еднакви. Тези, които не приличаха на овце, приличаха на зайци. Едни бъбреха или просто вдигаха врява, други, обикновено мъже на средна възраст, направо грухтяха, съвсем като прасета. Дори младите момичета, до една стройни, с продълговати лица и начервени устни, излъчваха подтискаща еднаквост.

В мислите му внезапно се прокрадна копнеж по южноафриканската савана, изгорена от слънцето и безлюдна…

Изведнаж погледът му се спря и той затаи дъх. Това момиче беше различно. Косата черна, кожата на лицето бляскава и с наситен цвят, очите излъчваха дълбочината на тъмна нощ, гордите тъжни очи на юга… Имаше нещо нередно, някаква грешка в това, че такова момиче седеше между тези скучни и овчедушни люде и пътуваше към мрачните дебри на Средна Англия. Мястото й беше на някой балкон, с роза между устните и черна копринена мантия на главата, сред великолепието на праха и мириса на кръв на бикоборската арена, а не смачкана в ъгъла на третокласно.

Той беше наблюдателен човек. Не пропусна да забележи овехтялата пола и късото палтенце, евтините платнени ръкавици, смачканите обувки и крещящата огненочервена ръчна чанта, но независимо от това тя излъчваше великолепие, тя самата беше великолепна, чудесна, екзотична.

Какво, за бога, търсеше тя в тази страна на мъгли и студ, на забързани, трудолюбиви мравки?

Веднага си каза: „Трябва да узная коя е и какво търси тук, трябва!“

Пилар седеше притисната до прозореца и си мислеше колко странно миришеха англичаните. Поне досега това я беше впечатлило най-много — миризмите бяха съвсем различни. Нямаше чесън, нямаше прах, дори парфюм се усещаше съвсем леко. Тук, в купето, въздухът беше застоял и студен, усещаше се сярната миризма на влаковете, дъхът на сапун и на нещо съвсем неприятно, което сякаш идваше от лисичата яка на едрата дама до нея. Пилар лекичко пое въздух през ноздрите си и с нежелание усети мириса на молци. Какъв странен вкус, тя никога не би употребила подобен парфюм.

Дочу се свирка, някой извика гръмогласно и влакът потегли с тласък, изнизвайки се бавно от гарата. Ето че тръгнаха, тя вече пътуваше.

Сърцето й заби по-силно. Щеше ли всичко да бъде наред? Дали ще успее да осъществи целия план? Нямаше как да не успее, беше премислила всичко толкова грижливо, беше готова за всяка изненада. Разбира се, че ще успее, трябва да успее!

Ъгълчетата на червените й устни се извиха нагоре. Устата й изведнаж стана жестока, като на дете или котенце — уста, която съзнаваше собствените си желания и все още не познаваше милосърдието.