Агата Кристи: Убийство по Коледа

— Милият стар Тресилиън. Каква опора е той! Не мога да си представя какво бихме правили без него.

Алфред се съгласи.

— Той е от старата школа. Вече почти четиридесет години е при нас и е много привързан към всички ни.

— Да, той е като оръженосците от рицарските романи. Струва ми се, че би лъгал до смърт, ако се наложи да предпази някого от семейството.

— О, да, сигурно би го направил.

Лидия заглади последните камъчета.

— Ето. И това е готово.

— Готово ли? — Алфред изглеждаше объркан.

Тя се засмя.

— За Коледа, глупчо! За тази сантиментална семейна Коледа, която ни предстои.

Дейвид четеше писмото. Преди малко го бе смачкал на топка и го бе захвърлил. После го взе, изглади го и го прочете отново.

Хилда, жена му, го наблюдаваше мълчаливо. Тя забеляза потрепващия нерв на слепоочието, несигурните деликатни ръце, нервните спазматични движения на цялото му тяло. И когато той отметна настрани русия кичур, който винаги падаше на челото му и я погледна с умоляващи сини очи, тя беше готова.

— Хилда, какво ще правим?

Тя не отговори веднага. Беше доловила молбата в гласа му. Знаеше колко зависим бе той от нея още от женитбата им. Знаеше, че би могла да повлияе на решението му окончателно и безвъзвратно и точно затова беше много предпазлива, да не би да каже нещо твърде окончателно.

Тя проговори и гласът й прозвуча успокояващо и кротко, като на опитна детегледачка.

— Всичко зависи от това какви чувства изпитваш, Дейвид.

Хилда беше едра жена, не особено красива, но с някакъв магнетизъм, като картина от холандски майстор. В гласа й имаше топла нотка, а от нея се излъчваше онази скрита жизнена мощ, която привлича слабите. Възпълна жена на средна възраст, не особено умна, но в нея имаше нещо, което човек не можеше да пренебрегне. У нея имаше сила! Хилда Лий внушаваше сила!

Дейвид стана и се заразхожда из стаята. По косата му почти нямаше бели косми. Видът му беше по момчешки странен. Лицето му притежаваше мекотата на рицарите на Бърн Джоунс. Изглеждаше някак си измислен.

Той заговори и в гласа му прозвуча очакване.

— Ти знаеш какво изпитвам, Хилда, трябва да го знаеш.

— Не съм толкова сигурна.

— Но аз съм ти го казвал, казвал съм ти толкова пъти как мразя всичко там, и къщата, и околността, и всичко. В спомените ми има само мъка. Ненавиждам всяка минута, прекарана там. Само като си спомня майка ми и всичките страдания, които тя изтърпя там…

Жена му кимна съчувствено.

— Тя беше толкова добра, Хилда, толкова търпелива. Беше на легло и често я мъчеха болки, но тя понасяше, всичко понасяше. И като си спомня как баща ми — лицето му изведнъж потъмня — непрекъснато й причиняваше мъка, как непрекъснато я унижаваше, как непрекъснато се хвалеше с любовните си похождения, как непрекъснато й изневеряваше, без да си направи труда поне да го прикрие…

Хилда каза:

— Тя не е трябвало да се примирява. Трябвало е да го напусне.

В отговора му се усети укор.

— Тя беше твърде добра, за да го направи. Мислеше, че е неин дълг да остане. Освен това там беше домът й — къде можеше да отиде?

— Би могла да си изгради свой живот.

Дейвид раздразнено я прекъсна.

— Не и тогава. Ти не разбираш. В онези дни жените просто не постъпваха така. Те просто се примиряваха. Търпеливо понасяха всичко. Тя трябваше да мисли и за нас. Дори и да се беше развела с баща ми, какво би станало? Той щеше да се ожени отново. Нашите интереси да пострадат. Тя не можеше да не се съобрази с всичко това.

Хилда не отговори.

Дейвид продължи:

— Не, тя постъпи правилно. Тя беше светица! Изтърпя всичко докрай, без да се оплаква.

Хилда се намеси:

— Е, поне на теб е говорила. Иначе откъде щеше да знаеш?

Лицето му просветля и той каза по-нежно:

— Да, на мен разказваше. Знаеше колко я обичах. Когато се спомина…

Той спря и прекара пръсти през косата си.

— Хилда, беше ужасно! Боже, какво отчаяние! Тя беше още толкова млада, защо трябваше да умре? Той я уби — баща ми я уби! Разби сърцето й, той беше причината за смъртта й. Тогава реших, че няма да живея под един покрив с него. Просто се махнах, далеч от всичко.

Хилда кимна.

— Постъпил си разумно. Точно това е трябвало да направиш.

— Баща ми искаше аз да се заема с фабриките. Това означаваше да живея там. Нямаше да мога да го понеса. Не мога да си представя как го понася Алфред.

— Той никога ли не възропта? — попита Хилда. — Беше ми казал, че изоставил другата си кариера.