Агата Кристи: Убийство по Коледа

— Аз нямам неприятели. Но ако имах…

— Ако имахте?

Той я наблюдаваше, впечатлен от красивата и жестока извивка на устата й.

Пилар мрачно отсече:

— Ако имах неприятели, ако някой ме мрази и аз го мразя, щях да му прережа гърлото ей така…

Тя изразително замахна с ръка.

Жестът беше толкова рязък и груб, че Стивън се отдръпна.

— Вие сте една кръвожадна млада особа.

Пилар попита съвсем хладнокръвно:

— А вие какво бихте направили с вашите неприятели?

Той се втренчи в нея, понечи да каже нещо, после се засмя на глас.

— Просто се чудя. Наистина се чудя!

Пилар неодобрително отбеляза:

— Но сигурно… сигурно вие знаете.

Той спря да се смее, пое въздух и каза тихо:

— Да, знам.

След това, като бързо смени тона си, попита:

— Какво ви накара да дойдете в Англия?

Пилар някак мрачно отвърна:

— Ще живея при английските си роднини.

— Разбирам.

Той се облегна назад, като продължи да я наблюдава. Опита се да си представи какви са тези роднини, как ли ще я приемат, опита се да я види в обкръжението на някое сдържано английско семейство край коледната трапеза.

Пилар попита:

— Как е, хубаво ли е в Южна Африка?

Той заговори за Южна Африка. Тя слушаше с доволното изражение на дете, на което разказват приказка. Нейните наивни и прями въпроси го забавляваха. Той не устоя на изкушението и наистина превърна разказа си в нещо като вълшебна приказка.

Завръщането на останалите обитатели на купето сложи край на това преживяване. Той стана, погледна я с усмивка в очите и излезе в коридора.

На вратата, докато се обръщаше да даде път на някаква възрастна дама, погледът му се спря на етикета на чуждестранен плетен куфар, явно нейния. Той прочете името й с интерес — мис Пилар Естравадос — и когато продължи към адреса, очите му се разшириха в изненада, която премина в нещо друго — Горстън Хол, Лонгдейл, Адълсфийлд .

Той се обърна към момичето, но погледът му беше вече различен — объркан и подозрителен. Застана навън в коридора, запали цигара и смръщи чело…

В голямата всекидневна в Горстън Хол, обзаведена в синьо и златно, Алфред Лий и жена му Лидия седяха и обсъждаха плановете си за Коледа. Алфред беше мъж с квадратно телосложение на средна възраст, с благодушно лице и кротък поглед. Когато говореше, произнасяше думите отчетливо, тихо и акуратно. Главата му, потънала в раменете, както и цялата му фигура създаваха впечатление за инертност. Съпругата му Лидия беше изключително слаба, но с бързи и грациозни движения и излъчваше енергичността на ловджийска хрътка.

В острите й черти и повяхнала кожа нямаше красота, но лицето й внушаваше достойнство. Гласът й звучеше очарователно.

Алфред каза:

— Баща ми настоява! Струва ми се, че това решава нещата.

Лидия овладя жеста си на нетърпение и попита:

— Винаги ли трябва да се предаваш?

— Скъпа, той е толкова възрастен и…

— О, да, да!

— Винаги очаква да стане така, както той пожелае.

Лидия сухо отсече:

— Естествено, щом винаги е било така! Но все някога, Алфред, рано или късно, ще трябва да му се опълчиш.

— Какво искаш да кажеш, Лидия?

Той я погледна втренчено, така подтиснат и изненадан, че за момент тя прехапа устни в колебание.

Алфред повтори:

— Какво искаш да кажеш, Лидия?

Тя присви слабите си грациозни рамене и продължи, като вече грижливо подбираше думите си:

— Баща ти има склонност да бъде… тираничен.

— Той е стар.

— И ще става все по-стар. И все по-голям тиранин. Докъде ще стигне това? Той вече диктува живота ни напълно. Ние не можем да решим нищо сами! Каквото и решение да вземем, винаги има риск то да бъде осуетено.

Алфред каза:

— Татко очаква да се съобразяваме преди всичко с него. Той е много добър към нас, не забравяш това, нали?

— О, добър, така ли?

— Да, много добър .

В тона на Алфред се долови искрица твърдост.

Лидия продължи спокойно:

— Имаш предвид парите?

— Да. Неговите нужди са съвсем скромни, но на нас никога не е отказвал пари. Ти можеш да харчиш колкото искаш за дрехи и за къщата и сметките винаги се плащат без най-малък протест. Ето, миналата седмица ни подари нова кола.

— Не отричам, че баща ти е щедър с парите, но в замяна иска да бъдем негови роби.

— Роби ли?

— Да, роби. Ти си негов роб, Алфред. Дори да решим да заминем и баща ти внезапно каже, че трябва да останем, ти разваляш всички уговорки и се подчиняваш безропотно. Ако му скимне да ни пусне, ние тръгваме. Нямаме никакъв собствен живот, никаква независимост.