Агата Кристи: Убийство по Коледа

— Какво?

— Струва ми се, че баща ти се чувствува отегчен напоследък. Струва ми се, че баща ти си подготвя малко коледно развлечение…

— Като кани двама непознати за Коледното празненство, на този семеен празник?

— Е, не зная подробности, но усещам, че баща ти се кани да се позабавлява.

— Надявам се това наистина да му достави удоволствие — изрече Алфред със сериозно изражение. — Горкият старец, с този болен крак, направо инвалид, след целия си бурен живот…

Лидия натъртено повтори:

— След целия си… бурен живот!

Паузата преди това определение придаде на репликата многозначителен оттенък. Алфред изглежда го усети и се изчерви, а лицето му придоби нещастно изражение.

Тя внезапно повиши глас.

— Как е могъл да създаде син като теб, направо не ми го побира умът! Вие двамата сте различни като два полюса, а той така те впечатлява, че ти направо го боготвориш!

В гласа на Алфред се прокрадна раздразнение.

— Не отиваш ли твърде далеч, Лидия. Нима не е нормално един син да обича баща си? Обратното би било извън реда на нещата.

Лидия каза:

— Тогава повечето от членовете на това семейство не са нормални. О, моля те, Алфред, нека не се караме! Извинявай, не исках да те обидя. Възхищавам се на твоята… твоята… как да кажа? — вярност . Лоялността е толкова рядко нещо в днешно време. Жените са склонни да ревнуват от свекървите си. А защо не и от свекърите си?

Той нежно я прегърна.

— Каквото ти е на душата, това ти е на езика, Лидия. Излишно е да ревнуваш.

Тя го целуна бързо — кратка, деликатна ласка по върха на ухото.

— Така е, Алфред. Аз не мисля, че бих те ревнувала от майка ти. Жалко, че не я познавах.

— Тя беше една нещастница.

Жена му го изгледа с интерес.

— Значи така ти е изглеждала винаги — нещастница? Интересно…

Той унесено заговори:

— Запомнил съм я винаги болна… Често плачеше… — Той поклати глава. — Липсваше й дух, борбеност.

С прикован в него поглед тя каза:

— Колко странно…

Но когато той я погледна въпросително, тя тръсна глава и промени темата.

— Е, щом не ни се разрешава да научим кои са нашите мистериозни гости, аз ще изляза да поработя в градината си.

— Скъпа, много е студено, вятърът направо хапе.

— Ще се облека топло.

Тя излезе. Останал сам, Алфред Лий постоя няколко минути неподвижно, като мръщеше лице, после се приближи до прозореца. Терасата навън се простираше по цялата дължина на къщата. Миг по-късно, от страничната врата се появи Лидия с плоска кошница в ръка, облечена в дебело палто. Тя постави кошницата на земята и се зае да работи върху голяма плитка каменна вана, която се издигаше малко над земята.

Съпругът й я наблюдава известно време, след това излезе от стаята, взе си палтото и шала и се появи на терасата. Крачейки бавно, той премина покрай няколкото каменни вани с различни форми, оформени като миниатюрни градинки от сръчните пръсти на Лидия. Първата представляваше сцена от пустинята с равен жълт пясък и скупчени палми в оцветена ламарина, край които преминаваше керван от камила и две миниатюрни бедуински фигурки. Отстрани се виждаха примитивни къщички в арабски стил, направени от пластелин. Следващата беше италианска градина с тераси, лехи и восъчни цветя. Имаше и арктически пейзаж с парчета зелено стъкло вместо айсберги и малко ято пингвини. Следваше японска градина с две-три чудесни дръвчета бонзай, езерца от огледала и пластелинени мостчета.

Той стигна до нея. Тя беше разстлала синя хартия, покрита със стъкло, около която бяха натрупани камъни. Лидия изсипваше от торбичка малки ръбести камъчета и ги оформяше като плаж. Между камъните се виждаха малки кактуси.

Тя си мърмореше:

— Правилно, точно това исках да се получи.

Алфред проговори:

— И какво е това последно произведение на изкуството?

Тя се стресна, защото явно не беше го усетила.

— Това ли? О, това е Мъртво море. Харесва ли ти, Алфред?

— Не трябва ли да има малко повече растителност около него?

Тя поклати глава.

— Аз така си представям Мъртво море. Нали затова се казва мъртво.

— Не е така красиво като другите.

— Не съм го замисляла да бъде красиво.

По терасата се чуха стъпки. Възрастен прислужник, белокос и леко прегърбен, се приближи към тях.

— Мисис Джордж Лий е на телефона, мадам. Пита дали ще е удобно, ако тя и мистър Джордж пристигнат утре с влака в пет и двадесет.

— Да, кажете, че е удобно.

— Благодаря, мадам.

Прислужникът бързо се отдалечи. Лидия го проследи с поглед и изразът на лицето й внезапно се смекчи.