Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Подслушваш ли, Крис?

— Шшшт — отвърна Крис. — Важно е.

Стърн сви рамене. Винаги се чувстваше малко отчужден от ентусиазма на останалите студенти. Другите бяха историци, а той бе завършил физика и гледаше на нещата по-различно. Просто не можеше да се развълнува от находката на поредното средновековно огнище или на няколко кости от погребение. Така или иначе, Стърн бе приел тази работа — която се състоеше в поддръжка на електронната апаратура, химически анализи, датиране по въглеродния метод и тъй нататък — само за да бъде по-близо до своята приятелка, която посещаваше летни курсове в Тулуза. Идеята за квантово датиране го интригуваше, но засега апаратурата не успяваше да даде резултати.

От радиостанцията долиташе гласът на Даян Крамър:

— А ако възстановите част от градчето, тогава ще можете да реконструирате и част от външната крепостна стена до него. Ето, онази секция.

Тя посочи към ниска, неравна стена, пресичаща разкопките по направление север — юг.

— Е, навярно бихме могли… — каза професорът.

— След това можете да продължите стената на юг, където навлиза в онази гора. Можете да разчистите дърветата и да възстановите кулата.

Стърн и Крис се спогледаха.

— Какви ги говори тя? — попита Стърн. — Каква кула?

— Още никой не е проучвал гората — каза Крис. — Смятахме да я разчистим в края на лятото, а през есента да се заемем с проучването.

Двамата чуха по радиото гласа на професора:

— Предложението ви е много интересно, мис Крамър. Нека да го обсъдя с останалите и на обяд да се срещнем пак.

И сетне Крис видя как долу в полето професорът се завъртя, погледна право към тях и енергично посочи гората с пръст.

След като напуснаха открития район на разкопките, двамата се изкачиха по един зелен насип и навлязоха в гората. Дърветата бяха тънки, но растяха плътно едно до друго и под техния зелен свод царуваше хладен сумрак. Крис Хюз следваше древната крепостна стена, която ставаше все по-ниска — отначало му стигаше до кръста, след това се превърна в ивица от едва стърчащи камъни и накрая напълно изчезна под тревата и храстите.

Оттук нататък трябваше да се навежда и да разгръща папратите, за да открие накъде отива стената.

Гората наоколо се сгъстяваше. Крис изпитваше чувството на дълбок покой. Спомни си, че когато за пръв път видя Кастелгард, почти цялата местност беше обрасла с подобна гора. Малкото оцелели стени бяха покрити с мъх и лишеи и сякаш се надигаха от земята като живи същества. Тогава от руините лъхаше някаква тайнственост. Но тя изчезна веднага, щом разчистиха терена и започнаха разкопките.

Стърн се влачеше подир него. Той рядко напускаше лабораторията и сегашното издирване явно му се харесваше.

— Защо дърветата са толкова ниски? — попита той.

— Защото гората е млада — обясни Крис. — Почти всички гори в Перигорд са на по-малко от век. Някога земите са били разчистени за лозя.

— И после?

Крис сви рамене.

— Болест. Към края на деветнайсети век филоксерата унищожила всички лозя. И горите се върнали. — Той помълча и добави: — Френското винарство едва не загинало. Спасил ги вносът на устойчиви сортове грозде от Калифорния. Нещо, което предпочитат да не си спомнят.

Говорейки, той продължаваше да оглежда земята и тук-там откриваше по някой камък, колкото да не загуби следата на древната стена.

Но изведнъж стената изчезна. Беше я изгубил напълно. Сега трябваше да се върне и да потърси отново.

— По дяволите!

— Какво има? — попита Стърн.

— Не мога да открия стената. — Крис посочи напред. — Отиваше право натам, а сега я няма никаква.

Стояха сред гъсталак от папрат, примесена с някакви дълги, бодливи стъбла, които драскаха голите му прасци. Стърн беше с джинси, затова продължи напред, говорейки през рамо:

— Не знам, Крис, трябва да е някъде тук…

Крис знаеше, че трябва да се върне. Тъкмо се обръщаше да тръгне назад, когато чу вика на Стърн. Озърна се.

Стърн беше изчезнал. Безследно. Крис стоеше сам сред гората.

— Дейвид!

Глух стон.

— Ох… по дяволите…

— Какво стана?

— Ударих си коляното. Мамка му, адски боли.

Крис не го виждаше никъде.

— Къде си?

— В някаква яма — каза Стърн. — Паднах. Внимавай, ако идваш насам. Всъщност… — Той изпъшка, след това изруга. — Недей да идваш. Мога да стана. Добре съм. Всъщност… хей!

— Какво?

— Чакай малко.

— Какво има?

— Просто почакай малко, разбра ли?

Крис видя как храстите се размърдаха и папратите се люшнаха насам-натам, докато Стърн минаваше по-наляво. После гласът му долетя от зеленината, но звучеше някак странно.