Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Значи не виждате зад това да се Крис някакъв по-голям план на ITC?

— А вие? — попита Джонстън.

— Не знам — каза Луиз Делвер. — Затова питам вас. Защото в някои отношения поведението на Ай Ти Си като компания определено е много загадъчно.

— В какви отношения?

— Например те са един от най-големите световни потребители на ксенон.

— Ксенон? Имате предвид инертния газ?

— Да. Той се използва в производството на лазери и електронно-лъчеви тръби.

Джонстън сви рамене.

— Да го употребяват колкото си искат. Не виждам с какво ме засяга това.

— А какво ще кажете за техния интерес към редките метали? Наскоро Ай Ти Си закупи една нигерийска компания, за да си осигури постоянни доставки на ниобий.

— Ниобий… — Джонстън поклати глава. — Какво е това?

— Метал, подобен на титана.

— За какво се използва?

— За свръхпроводими електромагнити и ядрени реактори.

— И вие се чудите за какво го използва Ай Ти Си? — Джонстън отново поклати глава. — Питайте тях, мис Делвер.

— Попитах. Казаха, че им трябва за авангардни проучвания в областта на магнетизма.

— Ето ви отговора. Имате ли причини да не им вярвате?

— Не — призна тя. — Но както сам казахте, Ай Ти Си е изследователска компания. В основния им център в Блек Рок, Ню Мексико, работят двеста физици. Няма ни най-малко съмнение, че разработват авангардни технологии.

— Да…

— Затова се питам: защо една технологична компания се нуждае от толкова много земя?

— Земя ли?

— Ай Ти Си е закупила големи парцели из далечни кътчета на целия свят: планините на Суматра, Северна Камбоджа, Югоизточен Пакистан, джунглите на Централна Гватемала, планинските плата на Перу.

Джонстън се навъси.

— Сигурна ли сте?

— Да. Закупуват и терени в Европа. Петстотин хектара на запад от Рим. Седемстотин хектара в Германия, близо до Хайделберг. Хиляда хектара във Франция, из варовиковите хълмове над река Лот. И най-сетне тук.

— Тук ли?

— Да. Под прикритието на британски и шведски компании са закупили тихомълком петстотин хектара около вашите разкопки. В момента терените са предимно гори и обработваеми земи.

— Чрез посредници?

— Така сделките се проследяват много трудно. Каквото и да замисля Ай Ти Си, то очевидно трябва да бъде пазено в тайна. Но защо тази компания спонсорира проучванията ви и същевременно закупува земите около обекта?

— Нямам представа — каза Джонстън. — Особено като се има предвид, че Ай Ти Си не притежава самия обект. Нали си спомняте, че миналата година отстъпиха на френското правителство цялата област — Кастелгард, „Света майка“ и Ла Рок.

— Разбира се. За опрощаване на данъците.

— Така или иначе, Ай Ти Си не притежава обекта. Тогава защо ще закупуват терени наоколо?

— С удоволствие ще споделя всичко, което знам.

— Може би трябва да го направите — каза Джонстън.

— Записките ми са в колата.

Двамата тръгнаха обратно към ландровъра. Белен се загледа след тях и цъкна с език.

— Божичко, колко е трудно да вярваш някому в днешно време.

Крис се канеше да му отговори на развален френски, когато от радиостанцията му долетя гласът на техника Дейвид Стърн:

— Крис, при теб ли е професорът? Попитай го дали познава някой си Джеймс Уонека.

Крис натисна бутона на радиостанцията.

— В момента професорът е зает. За какво става дума?

— Обажда се някакъв тип от Галъп. За втори път. Иска да ни прати чертеж на нашия манастир и твърди, че го намерил в пустинята.

— Какво? В пустинята ли?

— Може да не е с всичкия си. Твърди, че бил полицай, и непрекъснато дрънка за някакъв мъртъв служител на Ай Ти Си.

— Кажи му да ни го прати по електронната поща — каза Крис. — Виж сам какво представлява.

Той изключи радиостанцията. Белен погледна часовника си, пак зацъка с език и се озърна към колата, където Джонстън и Луиз Делвер бяха привели глава до глава над документите.

— Имам срещи — печално промърмори той. — Кой знае колко ще се бавят.

— Според мен няма да е много — каза Крис.

Двайсет минути по-късно Белен и Луиз Делвер потеглиха с ландровъра, а Крис и професорът размахаха ръце за сбогом.

— Мисля, че мина доста добре — каза Джонстън.

— Какво ви показа?

— Някои документи за покупка на земя из околностите. Но не изглеждат особено убедителни. Четири парцела са закупени от германска инвеститорска група, за която не се знае почти нищо. Два е закупил някакъв английски адвокат, който твърди, че смята да се оттегли тук; един е купен от холандски банкер за порасналата му дъщеря; и тъй нататък, и тъй нататък…