Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Нищо ново — каза Крис. — Англичани и холандци купуват земя в Перигорд от години.

— Точно така. Тя подозира, че зад всички тези покупки се крие ITC. Но идеята е доста съмнителна. За да й повярваш, трябва да имаш развинтено въображение.

Колата бе изчезнала в далечината. Двамата се обърнаха и тръгнаха към реката. Слънцето вече се издигаше по небето и започваше да става топло.

— Очарователна жена — подхвърли предпазливо Крис.

— Мисля, че прекалено набляга на работата си — отвърна Джонстън.

Седнаха в лодката, вързана край брега, и Крис подкара насреща към Кастелгард.

На отсрещния бряг те оставиха лодката и започнаха да се изкачват по хълма. Видяха първите следи от крепостни стени. На този бряг от укрепленията бяха останали само дълги тревисти могилки, завършващи с белези от гола, разтрошена скала. След шестстотин години под открито небе те приличаха на естествени гънки по терена. Но всъщност бяха остатъци от стени.

— Знаеш ли — каза професорът, — всъщност я дразни спонсорството на големите компании. Но археологическите изследвания винаги са зависили от помощта на дарители. Преди сто години дарителите са били отделни личности: Карнеги, Пибоди, Станфорд. Днес обаче богатството е в ръцете на корпорации, затова японската телевизия спонсорира Сикстинската капела, Бритиш Телеком финансира Йорк, Филипс Електроникс подпомага разкопките на тулузкия каструм, a ITC финансира нас.

— За вълка говорим… — подметна Крис.

Вече излизаха на билото и отпред се появи тъмният силует на Даян Крамър, застанала до Андре Марек.

Професорът въздъхна.

— Денят ми пропада окончателно. Колко време ще остане тук?

— Самолетът й е в Бержерак. По план трябва да излети днес, в три следобед.

— Съжалявам за онази жена — каза Даян Крамър, когато Джонстън се приближи. — Тя досажда на всички, но няма как да й попречим.

— Белен каза, че сте искали да разговарям с нея.

— Искаме всички да разговарят с нея — отвърна Даян. — Правим всичко възможно, за да я убедим, че няма никакви тайни.

— Тя изглеждаше много разтревожена, че Ай Ти Си организира покупки на терени из областта.

— Покупки? Ай Ти Си? — Даян се разсмя. — Това не го бях чувала досега. А попита ли за ниобия и ядрените реактори?

— Да, попита. Каза, че, сте закупили компания в Нигерия, за да си осигурите доставките.

— Нигерия — повтори Даян и поклати глава. — Божичко. Доставяме си ниобий от Канада. Знаете ли, всъщност той не е особено рядък метал. Продава се по сто и петдесет долара за килограм. — Тя отново поклати глава. — Предложихме й да посети нашия център, да разговаря с президента на компанията, да доведе фотографи, експерти, каквото пожелая. Но не. Това е съвременната журналистика: не позволявай на фактите да ти попречат. — Даян Крамър се завъртя и размаха ръка към руините на Кастелгард. — Няма значение. Доктор Марек ми уреди великолепна екскурзия с хеликоптера, а след това пеш. Личи си, че вършите изключителна работа. Напредвате с добри темпове, постиженията са на извънредно високо академично ниво, документацията е първокласна, хората ви са щастливи, разкопките се управляват добре. Просто мечта. По-доволна не бих могла да бъда. Но доктор Марек ми каза, че щял да закъснее за… какво беше?

— Урок по бой с мечове — каза Марек.

— Да, за урока по бой с мечове. Мисля, че трябва да го освободим. Не ми прилича на нещо, което може лесно да се отмени, като например урок по пиано. А междувременно искате ли заедно да обиколим обекта?

— Разбира се — съгласи се Джонстън. Радиостанцията на Крис записука и нечий глас попита:

— Крис? Софи те търси.

— Ще й се обадя по-късно.

— Не, не — възрази Даян Крамър. — Обадете се сега. Искам да поговоря с професора насаме.

— Обикновено Крис ме придружава, за да води записки — бързо каза Джонстън.

— Мисля, че днес няма да ни трябват записки.

— Добре. Чудесно. — Джонстън се обърна към Крис. — Само ми дай радиото за всеки случай.

— Няма проблеми — каза Крис.

Той откачи радиостанцията от колана си и я подаде на професора. Докато я поемаше, Джонстън леко му кимна и включи бутона за постоянно предаване. После закачи радиостанцията на своя колан.

— Благодаря — каза Джонстън. — А сега върви да видиш какво иска Софи. Знаеш, че тя не обича да чака.

— Така си е — кимна Крис.

Докато Джонстън и Даян Крамър се отдалечаваха към руините, той хукна през полето към старата каменна къща, която използваха като щаб на проекта.