Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Може и да си прав — каза Джонстън. — И мисля, че… Радиостанцията на колана на Крис запращя.

— Крис, с професора ли си? Министърът пристигна.

Джонстън погледна към селския път покрай реката отвъд руините на манастира. Вдигайки облак прах, по него се носеше зелен ландровър с бели надписи отстрани.

— Да, така е — каза той. — Това трябва да е Франсоа. Вечно бърза.

— Едуард! Едуард! — Франсоа Белен сграбчи професора за раменете и го целуна по бузите. Белен беше едър, плешив и сърдечен. Той продължи бързо на френски: — Скъпи ми приятелю, раздялата с теб винаги е толкова дълга. Добре ли си?

— Добре съм, Франсоа — каза Джонстън и се отдръпна от прегръдките му. Станеше ли Белен толкова дружелюбен, това неизменно означаваше, че се задават проблеми. — Ами ти, Франсоа? Как я караш?

— Горе-долу, драги. Но на моята възраст и това е добре. Белен огледа разкопките, после съзаклятнически положи длан върху рамото на Джонстън. — Едуард, трябва да те помоля за услуга. Имам малко затруднение.

— Така ли?

— Нали знаеш онази репортерка от „Експрес“…

— Не — каза Джонстън. — В никакъв случай.

— Но, Едуард…

— Вече разговарях с нея по телефона. Тя е от онези маниаци на тема световен заговор. Капитализмът е зло, всички корпорации са сатанински творения…

— Да, да, Едуард, съвършено си прав. — Белен се приведе към него. — Но тя спи с министъра на културата.

— Не ми оставяш кой знае какъв избор — каза Джонстън.

— Едуард, моля те. Хората почват да се вслушват в нейните приказки. Тя може да създаде неприятности. На теб. На мен. На проекта.

Джонстън въздъхна.

— Знаеш какво си мислят мнозина тук: американците нямат своя култура, затова унищожават чуждата — продължаваше Белен. — Вече имаме доста неприятности с киното и музиката. А напоследък се чуват гласове да забраним на американците всякакъв достъп до френските старини. Е?

— Чувал съм го и друг път — каза Джонстън.

— Освен това твоите спонсори от Ай Ти Си молят да поговориш с нея.

— Така ли?

— Да. Молбата е от някоя си мис Крамър.

Джонстън въздъхна отново.

— Ще ти отнеме само няколко минути, гарантирам — каза Белен и махна с ръка към ландровъра. — Тя е в колата.

— Докарал си я лично? — изненада се Джонстън.

— Едуард, опитвам се да ти обясня — каза Белен. — Трябва да гледаш сериозно на тази жена. Името й е Луиз Делвер.

Крис видя от колата да слиза стройна тъмнокоса жена на около четирийсет и пет години, с красиво и волево лице. Беше облечена изискано, както умеят да го правят някои европейски жени в зряла възраст, излъчвайки около себе си едва доловима изтънчена сексуалност. Стискайки здраво бележника, тя енергично тръгна към тях.

Но когато се приближи, забави крачка и протегна ръка.

— Професор Джонстън — каза Луиз Делвер на безупречен английски. — Нямам думи да изразя колко съм благодарна, че ми отделяте от времето си.

— Няма защо — отвърна Джонстън и стисна ръката й. — Много път сте изминали, мис Делвер. Ще се радвам да ви помогна с каквото мога.

Джонстън продължаваше да държи ръката й. Тя продължаваше да се усмихва. Още няколко секунди тя повтаряше колко е любезен, а той отговаряше, че с удоволствие ще й помогне.

Заедно прекосиха разкопките на манастира. Най-отпред вървяха професорът и Луиз Делвер, Белен и Крис ги следваха на известно разстояние, но така че да чуват разговора. Белен се усмихваше доволно; Крис си помисли, че навярно има доста начини да бъде укротен един непослушен министър на културата.

Колкото до професора, жена му бе починала преди много години и макар че от време на време се носеха слухове, Крис никога не го бе виждал с жена. Именно затова сега го гледаше с интерес. Джонстън не изглеждаше променен, просто насочваше към журналистката цялото си внимание. А Крис имаше чувството, че въпросите й съвсем не са толкова остри, колкото е възнамерявала.

— Както знаете, професоре — каза тя, — от известно време моят седмичник подготвя статия за американската компания Ай Ти Си.

— Да, известно ми е.

— Права ли съм, че Ай Ти Си спонсорира тукашните разкопки?

— Да, така е.

— Чухме, че отпускат по един милион долара всяка година.

— Приблизително.

Повървяха мълчаливо. Луиз Делвер сякаш грижливо обмисляше следващия си въпрос.

— В нашето издание — каза тя — някои хора смятат, че това е твърде голяма сума за археологически разкопки.

— Е, кажете им на тия от вестника — отвърна Джонстън, — че не са прави. Всъщност сумата е сравнително скромна за подобен обект. Ай Ти Си ни дава двеста и петдесет хиляди за преки разходи, сто двайсет и пет хиляди като обезщетение за отсъствието ни от университета, още осемдесет хиляди за стипендии, пътни и дневни и петдесет хиляди за лабораторни и архивни проучвания.