Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Е, не съм толкова сигурна — каза Кейт. — Структурите на замъка — голямата зала, вътрешните покои — изглеждат солидни, но някои стени не са построени добре. На места изглежда така, сякаш стените са добавяни допълнително за изграждане на тайни коридори. Има ги поне пет-шест. Един дори води към кухнята! Авторът на тия промени трябва да е страдал от параноя. И може би ги е правил набързо. — Тя избърса длани в късите си панталони. — Е, какво имате да ми покажете?

Джонстън й подаде лист хартия. Върху него имаше компютърна разпечатка — множество точки, подредени в правилни геометрични фигури.

— Какво е това? — попита Кейт.

— Ти ми кажи.

— Прилича на манастира „Света майка“.

— Така ли?

— Да, така ми се струва. Само че…

Тя излезе от църквата и погледна към разкопките на манастира в низините, на около километър и половина от замъка. Обектът се виждаше също тъй ясно, както на чертежа в ръката й.

— Ха!

— Какво?

— На тази схема има подробности, които още не сме разкрили — каза тя. — Параклис, пристроен към църквата, втора обител в североизточния квадрант и… това тук ми прилича на градина покрай оградата… Откъде взехте този чертеж?

Ресторантът в Маркейсак бе разположен край ръба на платото и от него се разкриваше изглед към цялата долина на Дордона. Даян Крамър надигна глава и с изненада видя, че професорът се задава към масата й заедно с Марек и Крис. Тя се навъси. Беше очаквала да обядват насаме и седеше на маса за двама.

Марек придърпа два стола от съседната маса и тримата седнаха. Професорът се приведе напред и втренчено погледна Даян.

— Мис Крамър, как разбрахте къде се намира монашеската обител?

— Монашеската обител ли? — Тя сви рамене. — Ами… не знам. Нямаше ли го в седмичните отчети? Не? Тогава може би съм го чула от доктор Марек. — Тя огледа трите сериозни лица. — Господа, манастирите не са моя специалност. Трябва да съм го чула някъде.

— А кулата в гората?

— Сигурно я има някъде в данните. Или на старите снимки.

— Проверихме. Няма я.

Професорът плъзна листа по масата към нея.

— И защо някакъв ваш служител на име Джоузеф Троб притежава чертеж на манастира, който е по-точен от нашите?

— Не знам… Откъде взехте това?

— От един полицай в Галъп, Ню Мексико, който задава почти същите въпроси.

Даян Крамър го гледаше мълчаливо.

— Мис Крамър — каза Джонстън след малко, — мисля, че криете нещо от нас. Мисля, че зад гърба ни извършвате свои анализи и не споделяте откритията си. И според мен причината за това е, че тайно водите преговори с Белен за експлоатация на обекта, ако аз откажа да ви сътруднича. А френското правителство с най-голямо удоволствие ще изхвърли досадните американци от своите исторически находища.

— Професоре, в това няма и капка истина. Мога да ви уверя…

— Не, мис Крамър. Не можете. — Джонстън погледна часовника си. — Кога излитате обратно към Ай Ти Си?

— В три следобед.

Той избута стола си назад.

— Готов съм да тръгна с вас.

— Но аз заминавам за Ню Йорк.

— В такъв случай смятам, че ще е най-добре да промените плановете си и да заминете за Ню Мексико.

— Сигурно ще поискате да се срещнете с Боб Донигър, а аз не знам дали има свободно време.

Джонстън се подпря с две ръце на масата.

— Мис Крамър, уредете го.

Докато професорът си тръгваше, Марек изрече:

— Моля се на Бога да е благосклонен към вашето пътешествие и да ви върне назад невредим.

Винаги казваше тия думи при раздяла с приятели. Това бе любимата фраза на граф Джофрей дьо ла Тур, живял преди шестстотин години.

Някои смятаха, че увлечението на Марек по миналото се е превърнало в мания. Но всъщност то бе естествена част от него — още като дете Марек изпитваше силно влечение към средновековието, а днес в много отношения сякаш живееше в него. Веднъж в ресторанта бе казал на една приятелка, че не иска да си пусне брада, защото не е в духа на времето. Смаяната приятелка възрази: „Нищо подобно, я виж колко бради има наоколо.“ На което Марек отвърна: „Не, не, исках да кажа, че не е в духа на моето време.“ Под което разбираше епохата преди шестстотин години.

Мнозина специалисти по средновековието умееха да четат древни езици, но Марек можеше и да ги говори — средновековен английски, старофренски, окситански и латински. Беше експерт по тънкостите на облеклото и маниерите през онази епоха. А благодарение на своята едра и атлетична фигура си бе, поставил задачата да овладее старинните бойни изкуства. В края на краищата, казваше той, били са времена на непрестанни войни. Вече умееше да язди грамадните коне — першерони, използвани през средновековието като бойни. Сравнително добре владееше и турнирния бой с копия, тъй като бе посветил безброй часове на тренировките с въртящия се манекен, наричан квинтен. Марек стреляше толкова добре с дълъг английски лък, че напоследък започна да преподава това умение и на другите. А сега се учеше на бой с меч.