Майкъл Крайтън - Фатален срок

Марек опита да прикрие смайването си. Когато препусна към Ла Рок, очакваше Гай и хората му да го убият на място. Но вместо това те се държаха учтиво, като с почетен гост.

Вече бяха навлезли навътре в замъка и от централния двор Марек зърна осветената голяма зала. Малегант го водеше по-нататък, към странна каменна постройка отдясно. На прозорците й имаше не само дървени капаци, но и прозрачна ципа от свински мехури. Върху первазите горяха свещи, само че сложени от външната страна.

Марек разбра причината още преди да влезе в сградата, която се състоеше само от едно помещение. Върху дървени рафтове покрай стените бяха натрупани платнени торбички колкото мъжки юмрук. В единия ъгъл се тъмнееха купчини железни сачми. Из помещението се носеше особен мирис — сух, остър и Марек разбра къде се намира. В арсенала.

— Е, магистре — подхвана Гай, — доведохме единия от чираците ви.

— Благодаря.

Професор Едуард Джонстън седеше с кръстосани крака на пода сред залата. Отстрани имаше каменни паници за смесване на барута. Той бе подпрял в скута си трета паница и отмерено раздробяваше някаква сива материя с каменно чукало. Когато видя Марек, Джонстън не прекрати работата. Изобщо не изглеждаше изненадан.

— Здрасти, Андре — рече той.

— Здравейте, професоре.

— Добре ли си? — попита Джонстън, продължавайки да стърже.

— Да, добре съм. Малко си ударих крака.

Всъщност кракът му тръпнеше от болка, но след къпането в реката раната беше чиста и навярно щеше да заздравее за няколко дни.

Професорът почукваше търпеливо, неуморно.

— Много хубаво, Андре — продължи той все тъй спокойно. Къде са другите?

— За Крис не знам — отговори Марек. Спомни си как го бе зърнал облян в кръв. — Но Кейт е добре и ще намери…

— Чудесно — каза професорът и стрелна поглед към сър Гай. За да смени темата, той кимна към паницата. — Знаеш какво правя, нали?

— Инкорпорация — уточни Марек. — Добър ли е материалът?

— При дадените обстоятелства не се оплаквам. Въглища от върбова дървесина, което е идеално. Сярата е почти чиста, а селитрата от органичен произход.

— Гуано?

— Точно така.

— Горе-долу това можеше да се очаква — отбеляза Марек. Едно от първите проучвания на Марек бе посветено на барута — вещество, получило широко приложение в Европа едва през четиринайсети век. Барутът спадаше към онези изобретения от рода на мелничното колело или автомобила, които не могат да се припишат на отделен човек или отделна страна. Първоначалната рецепта — една част въглища, една част сяра, шест части селитра — бе дошла от Китай. Но се спореше как точно е попаднала в Европа и какво е било най-ранното приложение на барута по времето, когато го използвали не толкова като избухливо, колкото като запалително средство. Отначало барутът служел за създаване на така наречените огнестрелни оръжия — тоест оръжия, използващи огън и нямащи нищо общо със съвременните пушки и оръдия.

Причината за това бе, че в началото барутът не избухвал особено силно, тъй като хората не познавали химическите му свойства и тънкостите на изработката. Барутът избухва при изключително бързото пламване на въглищата и сярата, подпомагано от източник на кислород — по-точно азотните съединения, наречени по-късно селитра. Най-разпространеният източник на нитрати били изпражненията на прилепи, събирани в пещерите. През ранните години това вещество, наречено гуано, изобщо не се пречиствало, просто го добавяли в сместа.

Но голямото откритие на четиринайсети век било, че барутът избухва по-добре, когато е стрит съвсем ситно. Нарекли този процес „инкорпорация“ и при правилното му осъществяване барутът ставал фин като талк на прах. През безкрайните часове чукане и стържене частици селитра и сяра прониквали в микроскопичните пори на въглищните прашинки. Затова се предпочитали определени видове дървесина, например от върба; техните дървени въглища били по-порести.

— Не виждам сито — каза Марек. — Ще го гранулирате ли?

Джонстън се усмихна.

— Няма. Забрави ли, че гранулирането още не е открито?

При гранулирането прибавяли към барутната смес вода и след това оставяли кашата да изсъхне. Гранулираният барут придобивал по-голяма мощност от сухата смес. Химически погледнато, водата частично разтваряла селитрата, която полепвала отвътре по микроскопичните пори на въглищата, а и пренасяла неразтворимите частици сяра. Така барутът ставал не само по-мощен, но и по-стабилен и дълготраен. Но Джонстън имаше право; гранулирането щеше да бъде открито след четири десетилетия — около 1400 година.