Майкъл Крайтън - Фатален срок

Падна.

Малко по-долу се блъсна в още един клон. Повися малко там, стиснала клона с хлъзгави, кални длани. Дървото бе влажно от облака ситни капчици над водопада. Кейт погледна кипящото езеро. Не виждаше дъното му и нямаше представа колко е дълбоко.

Провиснала под пращящия клон, тя си помисли: „Къде, по дяволите, е Крис?“ Но в следващия момент хватката й се разхлаби и тя полетя към езерцето.

Ледената вода я разтърси — кипнала, непрозрачна, подскачаща бясно около нея. Загубила чувство за посока, тя се преметна, зарита към повърхността, блъсна се в камъните по дъното. Най-сетне изплува под водопада, който се стовари върху главата й с невероятна сила. Не можеше да диша. Тя отново се гмурна, заплува напред и подаде глава няколко метра по-нататък. Тук водата бе по-спокойна, макар и все тъй ледена.

Изкатери се на една скала и седна. Видя, че клокочещата вода е измила калта от дрехите и тялото й. Чувстваше се някак обновена… и много радостна, че е жива.

След като си поотдъхна, Кейт хвърли поглед наоколо.

Намираше се в тясна долина — мъглива, усойна и влажна от пръските на водопада. Навсякъде се зеленееха пищни храсти и папрати, скалите и дървесните дънери бяха обрасли с мъх. Точно пред нея каменна пътека водеше към малък параклис.

Параклисът също бе влажен, по външните му стени лепнеше слузеста плесен, която се стичаше надолу по вътрешните и капеше от покрива. Яркозелена на цвят.

Зеленият параклис.

Видя и купчина натрошени доспехи, нахвърляни безредно край входа — стари, ръждиви нагръдки брони и продупчени шлемове; наоколо се валяха мечове и секири.

Кейт се озърна за Крис, но не го видя. Очевидно той не бе паднал в езерото. Вероятно сега слизаше по друга пътека. Помисли си дали да не го изчака; предния път го бе посрещнала с радост и сега усещаше колко й липсва. Но Крис не се виждаше никакъв. А освен шума на водопада из малката долина не се чуваше никакъв друг звук. Дори птиците бяха замлъкнали. Царуваше злокобна тишина.

И все пак Кейт не се чувстваше сама. Изпитваше силното чувство за още нещо… за нечие присъствие в долината.

После откъм параклиса долетя страховит звук — гърлено, животинско ръмжене.

Тя стана и предпазливо пристъпи по каменната пътека към оръжията. Избра един меч и стисна дръжката с две ръце, макар че се чувстваше глупаво; мечът бе тежък и тя знаеше, че не ще има нито силата, нито умението да го използва. Наближаваше входа на параклиса и отвътре я лъхна тежък мирис на тлен. Ръмженето се раздаде отново.

Изведнъж на прага изскочи рицар в броня. Беше огромен мъж, висок над два метра, и по доспехите му тъмнееха петна от плесен. Носеше шлем, тъй че лицето му не се виждаше. Имаше двуостра секира на палач.

Докато рицарят крачеше срещу нея, секирата се полюшваше напред-назад.

Кейт инстинктивно отстъпи, без да откъсва очи от секирата. Най-напред й хрумна да побегне, но рицарят бе изскочил от параклиса бързо; подозираше, че ще я догони. Пък и не искаше да му обръща гръб. Но не можеше да нападне; той изглеждаше двойно по-едър от нея. Рицарят не проговори; изпод шлема се чуваше само пъшкане и ръмжене — безумни, животински звуци. Сигурно е луд, помисли си тя.

Рицарят бързо прекрачи напред и я принуди да действа. Тя завъртя меча с всичка сила; той вдигна секирата, за да отбие, и металът зазвъня по метал; мечът се разтресе тъй силно, че Кейт едва не го изпусна. Замахна отново, този път ниско, опитвайки да го покоси през краката, но той пак отби с лекота, сетне пъргаво завъртя секирата. Оръжието изхвръкна от ръцете на Кейт и тупна на тревата отзад.

Тя се завъртя и побягна. С диво ръмжене рицарят се хвърли напред и я сграбчи за късата коса. Без да обръща внимание на нейните писъци, той повлече жертвата покрай параклиса. Кожата на главата й изгаряше от болка; видя на земята пред себе си извит пън с дълбоки следи от секира. Разбра какво е: дръвник за обезглавяване.

Нямаше сили да му попречи. Рицарят грубо я блъсна надолу и притисна шията й върху дръвника. После настъпи гърба й с крак, за да не може да се измъкне. Тя безпомощно размаха ръце.

Видя как по тревата плъзна сянка, когато безумецът вдигна секирата.

Телефонът звънеше настоятелно, шумно. Дейвид Стърн се прозина, щракна нощната лампа и вдигна слушалката.

— Ало — изрече замаяно той.

— Дейвид, обажда се Гордън. Трябва да дойдеш в транзитната зала.

Стърн намери пипнешком очилата си и погледна часовника. Стрелките показваха 6,20 сутринта. Беше спал около три часа.