Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Налага се да вземем решение — каза Гордън. — След пет минути съм при теб.

— Добре — отвърна Стърн и затвори.

Стана от леглото и вдигна щорите; през прозореца нахлу толкова ярка светлина, че той неволно замижа. После тръгна към банята да се изкъпе.

Беше настанен в една от трите стаи, предвидени за сътрудници, на които се налага да работят до късно. Обзавеждането напомняше хотелска стая във всяко едно отношение — включително с малките шишенца шампоан и крем до мивката. Стърн се избръсна, облече се и излезе в коридора. Не видя Гордън, но от другия край долитаха гласове. Той тръгна натам, като надничаше през стъклените врати на лабораториите. По това време навсякъде беше пусто.

Но в края на коридора откри отворена лаборатория. Работник мереше с жълта рулетка широчината у височината на вратата. Вътре четирима техници се бяха струпали около масата и оглеждаха голям дървен макет на крепостта Ла Рок и околностите. Говореха си нещо, а единият опипваше края на масата. Изглежда, се чудеха как да я преместят.

— Донигър каза, че ще му трябва като нагледно средство след изложението — рече техникът.

— Не виждам начин да я изкараме — отвърна друг. — Как са я внесли?

— Тук я сглобиха.

— Май ще мине на косъм — обади се човекът до вратата, прибирайки рулетката.

Заинтригуван, Стърн влезе и огледа макета по-внимателно. Съвършено точният модел на замъка бе разположен сред цял комплекс от здания. Отвъд крепостните стени имаше кръг от зеленина, а зад него стърчаха масивни сгради, свързани с пътна мрежа. Но нито една от тях не съществуваше. През средновековието замъкът се бе извисявал самотен сред ливадите.

— Какъв е този макет? — попита Стърн.

— Ла Рок — отговори един от техниците.

— Но той не е точен.

— Напротив — възрази техникът. — Съвсем точен е. Поне според последните архитектурни проекти, които ни дадоха.

— Какви архитектурни проекти? — смая се Стърн.

Техниците млъкнаха и по лицата им се изписа тревога. Сега Стърн забеляза, че има още два макета — на Кастелгард и на манастира „Света майка“. По стените висяха чертежи. Това е кабинетът на архитект, помисли си той.

В този момент Гордън подаде глава през вратата.

— Да вървим, Дейвид.

Двамата вървяха по коридора. Като се озърна през рамо, Стърн видя, че техниците са извъртели макета на една страна и го изнасят от кабинета.

— Каква е тази история? — попита той.

— Разработки за реконструкция на археологични обекти каза Гордън. — Идеята е да планираме околностите така, че самата старина да бъде съхранена за учените и туристите. Избират най-подходящите наблюдателни линии, изгледите и тъй нататък.

— Но какво ви засяга това? — настоя Стърн.

— Засяга ни, и то много — отвърна Гордън. — Цялостното възстановяване на един обект ще глътне милиони. И не искаме да го нашарят с магазинчета за сувенири и многоетажни хотели. Затова се мъчим да проучим терена в по-широк кръг, търсим и подкрепа от местните правителства. — Той погледна Стърн. — Откровено казано, не смятах, че ще ти е интересно.

— Ами транзитната зала? Какво става там?

— Ще ти покажа.

Гуменият под на транзитната зала беше напълно разчистен от развалините. Тук-там групички коленичили работници подменяха покритието, разядено от киселини. Два стъклени щита вече бяха на място и около единия се въртеше човек с масивни очила и някакъв странен прожектор в ръцете. Но Стърн гледаше нагоре, където портални кранове спускаха следващите грамадни стъклени панели, докарани от строежа на втората транзитна площадка.

— Добре, че го имаше онзи строеж — каза Гордън. — Иначе само за докарването на стъклата щеше да ни трябва една седмица. Но те вече бяха тук. Оставаше само да ги преместим. Невероятен късмет.

Стърн продължаваше да гледа нагоре. Едва сега осъзнаваше колко големи са щитовете. Увисналите над тях извити стъклени стени бяха високи три метра, дълги пет и широки над половин метър. Обхванати със специални тапицирани ремъци, те бавно се спускаха към насочващи скоби на пода.

— Но нямаме резервни — каза Гордън. — Разполагаме само с един комплект.

— И какво?

Гордън пристъпи към една от вече монтираните стъклени стени.

— Можем да си представим тия неща като грамадни джобни манерки. Нали ги знаеш, онези, извитите. И като манерки се пълнят през отвор отгоре. Но щом ги налеем с вода, стават тежки. Около пет тона всяка. Извивката всъщност засилва здравината им. И все пак се тревожа точно за здравината.