Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Да ви сменя ли? — предложи Марек. Инкорпорацията бе бавен процес; понякога траеше шест и дори осем часа.

— Не, вече свърших. — Професорът стана и се обърна към сър Гай. — Предайте на милорд Оливър, че сме готови за демонстрация.

— На гръцкия огън ли?

— Не съвсем — каза Джонстън.

Под лъчите на залязващото слънце лорд Оливър крачеше нетърпеливо по масивната външна стена. Тук върхът й достигаше ширина почти-пет метра и оръдията по нея изглеждаха съвсем дребни. Сър Гай също бе тук, както и навъсеният Робърт дьо Кер; всички се завъртяха напрегнато, когато професорът наближи.

— Е, магистре? Готов ли сте най-сетне?

— Готов съм, милорд — отговори професорът, който крепеше по една паница под всяка мишница. Марек носеше трета паница, където финият сив прах бе смесен с гъста мазна течност, излъчваща силен мирис на смола. Джонстън му бе заръчал в никакъв случай да не докосва сместа и той се постара да изпълни нареждането. На вид кашата бе неприятна, зловонна. Марек носеше и паница с пясък.

— Гръцки огън! Това ли е гръцкият огън?

— Не, милорд. Нещо по-добро. Това е огънят на Атенеос Нократски, наричан още „автоматичен огън“.

— Тъй ли? — Лорд Оливър присви очи. — Покажете ми.

Срещу оръдието се разстилаше източната ливада, където врагът сглобяваше метателните машини. Требушетите бяха само на двеста метра — колкото да са извън обсега на стрелите. Джонстън остави паниците между най-близките две оръдия. Зареди първото с едно чувалче от оръжейницата. После пъхна в дулото дебела метална стрела с перки на края.

— Ето вашия барут, ето и вашата стрела.

Като се обърна към второто оръдие, той внимателно сипа ситно смления барут в торбичка, която натъпка в дулото. После каза:

— Андре, пясъкът, ако обичаш.

Марек пристъпи напред и сложи паницата с пясък до краката на професора.

— За какво ви е този пясък? — попита Оливър.

— Предпазна мярка за в случай на грешка, милорд.

Джонстън много внимателно взе втора метална стрела и я пъхна в оръдието, като докосваше само краищата. По острието имаше бразди, запълнени с лепкава кафеникава каша.

— Ето моя барут и моята стрела.

Топчията подаде на професора тънка пръчица, разпалена в единия край. Джонстън докосна първото оръдие.

Раздаде се скромна експлозия. Сред облаче черен дим стрелата полетя към ливадата и падна на стотина метра от най-близкия требушет.

— А сега моя барут и моята стрела. Професорът докосна второто оръдие.

Отекна мощен взрив, бликна гъст черен пушек. Стрелата прелетя край требушета и падна в тревата на три метра зад него.

Оливър изсумтя презрително.

— И това ли е всичко? Прощавайте, но аз…

Ненадейно стрелата избухна в пламъци, бълвайки огнени топки на всички страни. Требушетът пламна веднага и хората наоколо се втурнаха с мехове вода да го гасят.

— Разбирам… — промърмори лорд Оливър.

Но вместо да изгаси пожара, водата сякаш го разпали още повече. С всяко поливане пламъците лумваха все по-високо. Обърканите хора се дръпнаха. Стояха и безпомощно гледаха как требушетът догаря. След броени минути остана само купчина черни, димящи греди.

— Кълна се в Господа, Едуард и свети Георги! — възкликна Оливър.

Джонстън леко приведе глава и се усмихна.

— Имате двойно по-далечен обстрел и стрела, която сама се запалва… Как става това? — попита Оливър.

— Барутът е стрит съвсем ситно, затова пламва по-буйно. Стрелите са запълнени с нафта, сяра и негасена вар, смесени с кълчища. Докоснат ли влага — в случая влажната трева, — пламват веднага. Затова бях приготвил пясъка — за, в случай че и най-дребната капчица от сместа докосне ръцете ми и влагата по кожата я разпали. Много деликатно оръжие, милорд, и много внимателно трябва да се използва.

Джонстън се обърна към третата паница до Марек.

— А сега, милорд — каза професорът, като взе дълга пръчка ще ви помоля да гледате внимателно.

Той оваля върха на пръчката в зловонната смес. После я вдигна.

— Както виждате, няма никаква промяна. И няма да има в течение на часове или дни, докато…

С театралния жест на фокусник Джонстън пъхна върха на пръчката в чаша вода. Дървото изсъска, задимя и избухна в ярки оранжеви пламъци.

— А — въздъхна от удоволствие Оливър. — От това ще ми трябва доста. Колко човека искате за изработката на сместа?

— Милорд, двайсет ще са достатъчни. Но бих предпочел петдесет.

— Ще ви дам петдесет, ако трябва и повече — каза Оливър, потривайки ръце. — Скоро ли ще стане?