Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Това са казармите на гарнизона — обясни Кейт.

Групата пресече този вътрешен двор, мина по още един мост над втория ров и навлезе под нова порта с още по-грамадни двойни кули — десет метра високи и грейнали от светлината на десетки прорези за стрелците.

Едва в най-вътрешния двор конниците слязоха от седлата. Лорд Оливър поведе професора към голямата зала; двамата изчезнаха вътре.

Кейт каза:

— Професорът заръча, ако се разделим, да идем в манастира и да намерим брат Марсел, у когото е ключът. Предполагам, че имаше предвид ключа за тайния проход.

Марек кимна.

— И точно това ще направим. Скоро ще се стъмни. Тогава можем да тръгнем.

Крис погледна към подножието на хълма. В полумрака видя групички войници из нивите чак до реката. Трябваше да се промъкнат покрай тях.

— Искаш да отидем в манастира тази нощ?

Марек пак кимна.

— Колкото и опасно да ти изглежда сега, утре сутрин ще е още по-лошо.

Нямаше луна. Небето бе черно и обсипано със звезди, закрити тук-там от някой самотен облак. Марек ги поведе надолу по хълма, покрай горящия Кастелгард и напред през мрачната равнина. Крис с изненада откри, че след като очите му привикнаха с тъмнината, виждаше доста добре на звездна светлина. Навярно, защото въздухът не е замърсен, предположи той. Спомни си как някъде бе чел, че през средновековието хората виждали планетата Венера денем, както сега виждаме Луната. Разбира се, това бе невъзможно от стотици години насам.

Изненада го също така абсолютната тишина на нощта. Най-силния шум, който чуваха, бяха собствените им стъпки по тревата покрай шубраците.

— Ще отидем до пътеката — прошепна Марек. — После слизаме към реката.

Напредваха бавно. Марек често спираше и привеждаше глава да се ослуша за две-три минути, преди да продължи по-нататък. Мина почти час, докато зърнаха селския път, който водеше от градчето към реката. Пътят се виждаше като бледа ивица на фона на по-тъмната трева и околните дървета.

Тук Марек спря. Тишината бе пълна. Чу само глухото шумолене на вятъра. Крис изпитваше нетърпение да продължат. След като изчакаха цяла минута, той понечи да се надигне.

Марек го блъсна надолу.

Вдигна пръст пред устните си.

Крис се ослуша. Осъзна, че освен вятъра има и още нещо. Човешки шепот. Той напрегна слух. Нейде отпред долетя тиха кашлица. После още една, този път по-наблизо, откъм тяхната страна на пътя.

Марек посочи наляво и надясно. Крис зърна блед сребрист отблясък — броня под звездната светлина — в храстите срещу пътя.

И чу шумоленето да наближава.

Войници чакаха в засада от двете страни на пътя.

Марек посочи натам, откъдето бяха дошли. Тихичко се отдалечиха от пътеката.

— Сега накъде? — прошепна Крис.

— Ще стоим настрани от пътеката. Тръгваме на изток към реката. Натам.

Марек посочи с ръка и тримата тръгнаха.

Сега Крис бе изнервен, напрягаше слух да долови и най-лекия звук. Собствените им стъпки бяха толкова шумни, че заглушаваха всичко останало. Сега разбра защо Марек спираше толкова често. Само така можеше да е сигурен.

Отдалечиха се на двеста метра от пътеката, после почнаха да слизат към реката през нивите и ливадите. Въпреки мрака Крис се чувстваше като изложен на показ. Нивите бяха оградени с ниски каменни зидове, които предлагаха известно прикритие. Но все пак тревогата не го напускаше и той въздъхна от облекчение, когато отново навлязоха сред гъстите, мрачни храсталаци.

Този безмълвен, черен свят му бе напълно чужд, но той бързо привикна. Опасността се криеше в най-дребните движения, в почти недоловимите звуци. Крис вървеше приведен, напрегнат, изпробвайки земята на всяка крачка, преди да се отпусне с пълна тежест. Непрестанно въртеше глава наляво-надясно, наляво-надясно.

Чувстваше се като животно и си спомняше как Марек оголи зъби като горила преди нападението в стаята. Погледна към Кейт и видя, че тя също крачи приведена и напрегната.

Без сам да знае защо, той си представи залата за семинари в Йейл с кремави стени и ламперия от полирано потъмняло дърво, припомни си споровете между студентите, насядали около дългата маса: дали процесуалната археология клони към историята или към класическата археология, дали фомалистичните критерии превъзхождат обективистичните, дали деривационистката доктрина не прикрива нормативните задължения.

Нищо чудно, че спореха. Темите бяха напълно абстрактни, просто въздух под налягане… или гола вода: Празните им спорове така и не стигаха до разрешение; въпросите никога не получаваха отговори. И все пак в тия дебати имаше толкова напрежение, толкова страст. Откъде идваше тя? Все едно. Сега дори не си спомняше защо споровете са му изглеждали толкова важни.