Майкъл Крайтън - Фатален срок

Кожарска работилница.

— Бързо — каза Марек.

Изкатериха се през оградата и клекнаха зад зловонните каци.

— Уф! — изпъшка Кейт, запушвайки нос. — Каква е тая гадост?

— Киснат кожите в пилешки изпражнения — обясни шепнешком Крис. — От азота в тях кожата омеква.

— Страхотно.

— И кучешки изпражнения.

— Просто великолепно.

Като погледна назад, Крис видя още каци и рафтове с провесени кожи. Тук-там се валяха смрадливи купчинки жълтеникаво гъбесто вещество — лой, изстъргана от вътрешната страна на кожите.

— Люти ми на очите — каза Кейт.

Крис посочи белия налеп по каците пред тях. Вътре имаше концентриран разтвор от вар. Алкалната смес премахваше всички косми и остатъците от месо след изстъргването на кожите. Точно нейните изпарения дразнеха очите им.

После вниманието му бе привлечено към алеята, откъдето долетя тропот и звън на оръжия. През оградата видя Робърт дьо Кер и седмина войници. Войниците се озъртаха тичешком във всички посоки — търсеха ги.

Защо, запита се Крис, надничайки иззад кацата. Защо ги преследваха още? С какво бяха толкова важни, та Дьо Кер пренебрегваше дори вражеската атака, за да ги убие?

Очевидно на преследвачите не им допадна мирисът в уличката, защото след малко Дьо Кер кресна заповед и всички изтичаха обратно.

— Каква беше тая работа? — прошепна Крис.

Марек само поклати глава.

Изведнъж чуха викове и стъпките на войниците отново затрополиха по уличката. Крис се навъси. Как биха могли да го чуят? Той се озърна към Марек, който също изглеждаше разтревожен. Иззад оградата долетяха крясъците на Дьо Кер: „Id! Id!“ Вероятно Дьо Кер бе оставил някого да пази. Трябва да е така, помисли си Крис. Защото не бе прошепнал чак толкова високо, че да го чуят на другата улица. Марек пристъпи напред, после се поколеба. Дьо Кер и неговите хора вече се катереха по оградата — общо осем души; нямаше как да се справят с тях.

— Андре — обади се Крис и посочи кацата. — Това е луга.

Марек се ухили.

— Да го направим тогава — каза той и протегна ръце.

Всички опряха рамене в грамадния съд и с общи усилия успяха да го прекатурят. Парливата алкална смес плисна на земята и полетя към войниците. Разнесе се задушлив мирис. Преследвачите мигновено разбраха какво е това — всеки допир с тая течност изгаряше плътта — и тутакси отново се изкатериха на оградата. Дървените колове засъскаха, когато лугата ги докосна. Оградата се олюля от тежестта; войниците закрещяха и скочиха назад, към уличката.

— Сега! — възкликна Марек.

Поведе ги навътре в двора, после прескочиха някакъв навес и се озоваха на друга улица.

Беше късен следобед и дневната светлина започваше да помръква; пред себе си видяха горящите къщи, които хвърляха по земята тъмни, потрепващи сенки. Преди малко хората се опитваха да ги гасят, но вече бяха прекратили усилията; сламените покриви пламтяха буйно, с пращене, и из въздуха хвърчаха запалени сламки. Тримата вървяха по тясна пътека между свинарниците.

Стреснати от близкия пожар, прасетата грухтяха и квичаха.

Марек заобиколи горящите къщи и тръгна към южната порта, през която бяха влезли за пръв път в града. Но още отдалече видяха, че там се води тежко сражение; входът бе почти преграден от купчина конски трупове; войниците на Арно трябваше да лазят по тях, за да стигнат до защитниците, които се бранеха яростно със секири и мечове.

Марек зави обратно към фермите.

— Къде отиваме? — попита Крис.

— И аз не знам — каза Марек. Той огледа градската стена. Войниците по нея тичаха към южната порта, за да се включат в битката. — Искам да се качим горе.

— По стената ли?

— По това. — Марек посочи тесен и тъмен отвор с каменни стъпала.

След малко изскочиха на върха на стената. Оттук видяха, че из града са избухнали нови пожари; огънят наближаваше работилниците. Скоро целият Кастелгард щеше да лумне. Марек погледна към полето отвъд стената. Земята бе на шест метра под тях. Имаше високи храсти, които навярно можеха да смекчат падането. Но вече не се виждаше много добре.

— Отпуснете се — каза той. — Не се напрягайте.

— Да се отпуснем ли? — повтори Крис.

Но Кейт вече се бе преметнала през ръба и висеше на изпънати ръце. Отпусна пръсти, падна и се приземи на крака като котка. После погледна нагоре и махна с ръка.

— Много е високо — каза Крис. — Не искам да счупя крак… Отдясно се раздадоха викове. Трима войници тичаха по стената с вдигнати мечове.

— Твоя си работа — каза Марек и скочи.