Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Защо? Мислех, че всичко е сигурно. По-сигурно от пътуване с автомобил. Кое е опасно?

— Казах ти, че не допускаме транскрипционни грешки… грешки, които възникват при възстановяването — отговори Гордън. — Но не е точно така.

— Ааа.

— Обикновено наистина не откриваме признаци за грешки. Но те вероятно се случват при всяко пътуване. Просто са твърде дребни, незабележими. Но също като облъчването с радиация, транскрипционните грешки се натрупват. След едно пътуване не ги забелязваш, но след десет или двайсет почват да проличават. Например мъничък белег, като шев върху кожата ти. Чертичка в роговицата на окото. Или пък проявяваш сериозни симптоми, да речем, диабет или затруднено кръвообращение. Случи ли се това, вече не можеш да пътуваш. Защото не можеш да си позволиш влошаване на проблема. Това означава, че си стигнал до предела на пътуването.

— Случвало ли се е?

— Да. С опитни животни. И с неколцина от хората. С първите — онези, които използваха прототипа.

Стърн се поколеба.

— Къде са сега тези хора?

— Повечето все още са тук. Продължават да работят за нас. Но вече не пътуват. Не могат.

— Добре — каза Стърн, — но аз говоря само за едно пътуване.

— А ние отдавна не сме използвали и настройвали машината — възрази Гордън. — Може всичко да мине добре, но може и да не мине. Помисли си: да речем, че те пусна да се върнеш, но когато пристигнеш в 1357 година, откриваш толкова сериозни грешки, че не смееш да тръгнеш обратно. Защото не бива да рискуваш натрупването на нови.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да остана там.

— Да.

— Случвало ли се е на някого? — попита Стърн.

Гордън помълча.

— Може би.

— Казваш, че в момента там има още някой?

— Може би — повтори Гордън. — Не сме сигурни.

— Но това е много важно — развълнува се Стърн. — Казваш ми, че там вероятно има човек, който би могъл да им помогне.

— Не знам — промърмори Гордън. — Не ми се вярва точно този човек да помогне.

— Но не трябва ли да им кажем? Да ги посъветваме?

— Няма начин да се свържем с тях.

— Всъщност мисля, че има — каза Стърн.

Крис се събуди преди разсъмване разтреперан и вкочанен. Небето бе бледосиво, по земята пълзеше рядка мъгла. Той седеше под навеса със свити колене, облегнат на стената. Седнала до него, Кейт още дремеше. Крис извъртя тяло да се огледа и примижа от внезапна болка. Всичките му мускули бяха болезнено вдървени — по ръцете, краката, гърдите, навсякъде. Дори шията го заболя, когато изви глава.

С изненада откри, че върху рамото платът на жакета е вкоравен от засъхнала кръв. Очевидно снощната стрела го бе драснала доста дълбоко. Той опита да раздвижи ръка и тихо изпъшка от болка, но реши, че не е сериозно.

Трепереше от влажния утринен хлад. Мечтаеше си за огън и нещо за хапване. Стомахът му се обаждаше. Не бе ял нищо вече цяло денонощие. Мъчеше го и жажда. Къде щяха да намерят вода? Можеха ли да пият направо от Дордона? Или трябваше да търсят извор? И къде да намерят храна?

Обърна се да попита Марек, но не го откри. Извъртя се, огледа къщата — усети остра, мъчителна болка, но от Марек нямаше и следа.

Тъкмо започваше да се изправя, когато чу наближаващи стъпки. Марек? Не, реши той — бяха стъпки на няколко души. Чуваше се и звънтене на ризници.

Стъпките наближиха още, после спряха. Той затаи дъх. Отдясно, само на метър от главата му, върху прозоречния перваз се отпусна ръка в метална плетена ръкавица. Ръкавът беше зелен, поръбен с черно.

Хората на Арно.

— Hie nemo habitavit nuper — изрече мъжки глас. През вратата долетя отговор:

— Et intellego quare. Specta, porta habet signum rubrum. Estne pestilentiae?

— Pestlentia? Certo scisne? Abeamus!

Ръката веднага се дръпна и стъпките се отдалечиха. Слушалката не бе превела разговора, защото беше изключена. Трябваше да разчита на познанията си по латински? Какво означаваше pestilentia? Вероятно „чума“. Войниците бяха видели знака върху вратата и благоразумно се оттегляха.

Господи, помисли си той, чумава къща ли е това? Затова ли е изгорена? Може ли още човек да се зарази? Питаше се за всичко това, когато за негов ужас един черен плъх притича из бурените и побягна от къщата. Крис изтръпна. Кейт отвори очи и се прозина.

— Кое време…

Крис вдигна пръст пред устните си и поклати глава.

Чу как хората се отдалечават и гласовете им заглъхват в мъгливото утро. Измъкна се изпод навеса, пропълзя до прозореца и предпазливо надникна навън.

Видя наоколо поне десетина войници в зелено-черните униформи на Арно. Те методично претърсваха къщурките край манастирската стена. Изведнъж Крис видя Марек да върви право към тях. Беше се прегърбил и влачеше единия крак. Носеше някаква зеленина. Войниците го спряха. Марек се поклони почтително. Цялото му тяло изглеждаше дребно и немощно. Показа на войниците какво държи. Те се разсмяха и го блъснаха настрани. Марек продължи напред, все тъй дребен и плах.