Клайв Къслър - Корабът на чумата

— Започва се! — извика той.

Стори им се, че се намират в експресен асансьор. Кърмата се надигна толкова бързо, че за момент под средата й не остана вода. Звукът от стоновете на кораба се загуби в свирепия грохот на вълната. Носът се заби в морето. Хуан намали скоростта и след миг целият кораб бе изстрелян нагоре. Ускорението отметна всички напред. „Орегон“ изкатери вълната. Носът му бе насочен надолу под зашеметяващ ъгъл.

Кърмата изскочи през гребена на вълната в експлозия от пяна, която заля палубите. Двадесет метра от кърмата увиснаха над гърба на вълната, после се стрелнаха светкавично надолу.

Кабрило обезопаси двигателите и се помоли корабът да реализира целия си потенциал. Когато се удареха в дъното на вълната, кърмата щеше да прореже повърхността като нож и ако „Орегон“ нямаше достатъчно мощност, просто щеше да продължи надолу, докато морето се затвореше над него.

— Хайде, скъпи — помоли го Хуан. — Можеш да го направиш.

Ъгълът започна да намалява, когато кърмата изскочи от вълната и падането на „Орегон“ в бездната изглеждаше овладяно. Корабът потръпна и палубата бавно започна да се издига от смъртоносната хватка на морето. Водещият край на кърмата се появи, когато магнитохидродинамичните двигатели изкараха „Орегон“ от вълната, която можеше да се превърне в негов гроб.

Кабрило се присъедини към триумфиращите подсвирквания и ръкопляскането, когато видя мокрото иранско знаме, увиснало на мачтата. Намали мощността и предаде управлението на кормчията. Макс се приближи до него със стола си.

— А си мислех, че си луд, когато скочи с мотора от кея. Всеки друг кораб би се преобърнал при такава вълна.

— Това не е всеки друг кораб — гордо отвърна Хуан, като го потупа по ръката. — Нито пък кой да е екипаж.

— Благодаря ти — простичко каза Макс.

— Е, едно от загубените ми деца вече си е у дома. Време е да си приберем и другите две.

Ковач разбра, че е станало нещо лошо, когато се опита да се свърже с Том Северънс от борда на „Златно небе“ и не получи отговор. Телефонът дори не даваше сигнал. Тъй като радиото бе изключено по негова заповед, едва двадесет минути по-късно новината достигна до кораба чрез сателитно предаване. Над южна Европа бе забелязан метеор. Тежък приблизително около тон, той бе ударил малък остров близо до турското крайбрежие. Имаше предупреждение за цунами, но само един гръцки ферибот бе съобщил за вълна, която била няколко метра висока и не представлявала опасност.

Ковач знаеше, че не е бил метеор, а най-вероятно атомна бомба. Двамата пленници не лъжеха. Американските власти знаеха за плана им и бяха наредили ядрена атака. Светлината, видяна над Европа, сигурно бе от ракетата, доставила бойната глава.

Сърбинът спря звука на телевизора и прекъсна оживеното бърборене на говорителката. Трябваше да помисли над възможностите си. След като бяха изпратили хора на „Златно небе“, значи знаеха, че той се намира на кораба. Не, това не звучеше логично. Той бе на борда, защото бе заподозрял тяхното присъствие тук. Значи никой не знаеше местонахождението му. Следователно разрешението на проблема бе съвсем просто. Трябваше да убие двамата натрапници и да напусне кораба, когато спре в Ираклион на Крит.

— Но ще ме чакат там — промърмори той.

Който и да бе изпратил двамата американци на „Златно небе“, най-вероятно ЦРУ, щеше да изпрати други служители на пристанището да посрещнат кораба. Замисли се дали би могъл да се измъкне от засадата. После се запита дали си заслужава риска. По-разумно бе да спре кораба и да избяга с една от спасителните лодки. В Егейско море имаше хиляди острови, където да се скрие, докато планира следващия си ход.

Оставаше въпросът с пленниците. Дали да ги убие, или да ги вземе като заложници? Не се притесняваше от мъжа, който му приличаше на наркоман. Но нещо в жената му подсказваше, че е изключително опасна. По-добре да ги очисти и двамата, вместо да се тревожи, че ще му избягат.

Оставаше една последна подробност. Вирусът. Той живееше само една-две седмици в запечатан контейнер, така че нямаше да свърши никаква работа след бягството му. Пускането му щеше да зарази хилядата души на борда и ако имаха късмет, те щяха да го разпространят, когато се приберат у дома. Но не мислеше, че ще се получи. Корабът щеше да бъде поставен под карантина, а пътниците — изолирани, докато престанат да разпространяват заразата. Е, по-добре от нищо.

Ковач се надигна и тръгна по мостика. Нощта се бе спуснала и единствената светлина идваше от радарите и контролните табла. Дежурни бяха двама офицери и двама кормчии. Помощникът на Ковач, Леърд Бергман, пушеше на мостика.