Клайв Къслър - Корабът на чумата

— Знам, знам — обади се оръжейникът и дванадесет секунди по-късно, западната скала бе унищожена.

Пазачите метнаха Макс в каросерията на пикапа. Единият притисна главата му към пода с автомата си, а Найджъл скочи зад волана. Бяха изминали не повече от двадесет метра, когато металната барака на охранителите се взриви и излетя във въздуха. Сътресението разлюля пикапа и Найджъл загуби контрол за момент, но успя да овладее волана и продължи напред. Двамата охранители на плажа сигурно бяха решили, че има заповед да се оттеглят, защото скочиха на моторите си и се понесоха след пикапа.

Джордж полетя след цялата група, като се движеше вдясно, за да осигури добър прицел на Хуан.

— Оръжейник, започни да обстрелват пътя пред пикапа с бронебойни куршуми, за да ги накараш да намалят — нареди Кабрило.

Отговорът бе заглушен от рязкото тракане на автомата, когато Хуан откри огън. Шофьорът на джипа сви рязко, но продължи. Хуан беше опитен стрелец, но да уцели от движещ се хеликоптер подвижна мишена, бе почти невъзможно. Пазачът също откри огън толкова близо до хеликоптера, че Джордж да прекрати преследването за момент.

На сто метра от пикапа пътят внезапно изчезна в облак прах, когато бронебойният откос се заби в земята. Хуан бе наредил изрично да използват бронебойни куршуми, тъй като искаше да е сигурен, че ще успее да си свърши работата. Шофьорът скочи на спирачката и завъртя волана. Кабрило видя шанса си.

— Джордж, сега!

Пилотът обърна хеликоптера и се спусна след пикала. Пазачът, който държеше Макс, се опита да вдигне оръжието си, но Макс го срита и отклони вниманието му.

Хуан не разполагаше с време да вкара нов пълнител в автомата си, затова го метна отзад и разкопча предпазния колан. Прахта, вдигната от перките, скри отчасти мишената, но Хуан все пак я видя достатъчно добре, когато Джордж намали скоростта и я изравни с тази на пикапа. Без да се колебае, Кабрило скочи, когато се снижиха на три метра над пикапа. Вторият пазач бе потропал на покрива на колата, за да предупреди Найджъл, който завъртя волана рязко.

Кабрило се приземи на ръба на каросерията и сви колене, за да понесе силния удар. Ускорението и рязкото завъртане на волана го изхвърлиха от пикапа. Той се опита да сграбчи пазача, но не можа. Едва успя да се задържи на края на каросерията. Краката му се влачеха по земята. Опита се да се качи в пикапа. Внезапно над него се появи ухиленото лице на пазача. Кабрило пусна дясната си ръка, за да извади пистолета, но не беше достатъчно бърз. Едва бе сложил ръка на оръжието, когато бандитът го фрасна с такава сила по пръстите, че те се отвориха автоматично. Падна на пътя, свит на топка, за да предпази главата си. Пикапът стигна до върха на хълма и започна да ускорява.

Той се надигна с ругатни, зашеметен за момент и с цицина на тила. Разтърси глава и вдигна поглед нагоре, за да махне на Джордж да го прибере. В същия миг видя двата мотора, които фучаха към него. Шофьорите им стискаха кормилата с две ръце, за да задържат моторите стабилни на скалистия хълм. Разстоянието беше голямо, но Хуан не можеше да рискува да им даде възможност да открият огън по него с автоматите си. Извади двата пистолета от кобурите и обсипа с куршуми мъжа вдясно. Осем от тях го уцелиха, смляха вътрешностите му и отнесоха половината му череп. Кабрило пусна на земята двата димящи пистолета и извади втория чифт. Започна да стреля още преди трупът на първия пазач да падне от мотора. Вторият подкара с една ръка и се протегна към автомата си. Успя да изстреля няколко откоса, преди да бъде уцелен за първи път. Хуан дори не мигна, а продължи да стреля спокойно. Два куршума, изстреляни почти едновременно, уцелиха пазача в гърлото и главата му увисна назад, поддържана само от сухожилията. Моторът продължи да се изкачва по хълма. Гледката бе нещо като модерна версия на „Конника без глава“. Когато моторът стигна до Кабрило, той срита трупа и се метна на седлото.

Пое с висока скорост след Макс. Пикапът имаше половин километър преднина, но когато поредният бронебоен откос удари пътя, шофьорът зави рязко и даде възможност на Хуан да го настигне.

Марк Мърфи никога не се бе чувствал по-зле. Носът му беше зачервен и го болеше при допир, но му се налагаше да го бърше и му се струваше, че никога няма да заздравее. На всичкото отгоре кихаше на серии. Почнеше ли веднъж, продължаваше да киха пет-шест пъти. Чувстваше главата си като натъпкана с памук и всеки дъх звучеше, сякаш в гърдите му се търкаляха топчета.