Майкъл Кан - Заговорът „Ханаан“

— Прекрасно животно.

— Най-прекрасното.

— Какво мога да направя за вас?

— Опитвам се да открия сведения за животно, което може би сте погребали тук. Името е Ханаан. Х-А-Н-А-А-Н.

— Ханаан, а? Напоследък много се интересуват от този гроб.

— Какво имате предвид?

— Този месец два пъти ми позвъниха да ме разпитват за него.

Два? Единият път трябва да е било от „Абът и Уиндзър“. Измаел Ричардсън ми бе споменал. Кой бе позвънил втория път?

— Кой беше? — попитах високо.

— Не казаха.

— Какво искаха да узнаят?

— Какво има в гроба. Кога е бил погребан. Какви сведения имам съхранени. Такива работи.

— Какво им отговорихте?

— Че не давам такъв вид информация по телефона. Особено на непознати. Това е едно от моите правила. Ако искат да открият нещо повече, трябва да дойдат в офиса ми.

— Направиха ли го?

— Не. Повече не съм ги чувала.

— И двамата ли бяха мъже?

— Да.

Намръщих се.

— Това е странно.

— Не, не е. Всяка година имам подобни телефонни обаждания.

— За Ханаан ли?

— О, не. За други гробове. Всякакви ми се обаждат. Някой иска да се оплаче от условията в гробището. Нечий бивш съпруг пита дали кучето е носило диамантения нашийник, когато е било погребано. — Тя се усмихна. — Миналата зима един беден човечец ми се обади, след като прочел статия за клонирането. Искаше да отворим гроба на котката му, да отреже едно от крачетата й и да се опита да намери учен, който би могъл да клонира клетките и да отгледа копие на котката му.

— Боже Господи!

— Той идва тук.

— И?

Меги поклати глава, усмихвайки се.

— Избих му тази идея от главата, а после се обадих на местния магазин за домашни животни. Намерих му едно малко мило котенце. Сега той е щастлив и се чувства като риба във вода.

Усмихнах се.

— Това е прекрасно.

— Да. — Тя замълча, за да запали цигара „Кемъл“ с кухненска запалка. — И така, какво искате да знаете?

— Всичко, което знаете за Ханаан. Бил е погребан тук от мистър Маршал. Греъм Андерсън Маршал.

— Само за момент. — Тя се обърна и издърпа от лавицата зад себе си голяма синя регистрационна книга. — В гробището са погребани над 600 животни. Нека да видим какво е записано за Ханаан.

Тя прелисти регистрационната книга, обръщайки всяка страница с дебелия си показалец. Станах права и отидох до мострената витрина на отсрещната страна. В нея имаше две редици с ковчези и една редица с погребални урни. Ковчезите бяха най-различни — от стиропор до тези от лъскава стомана, които според указанието на производителя бяха „въздухо-и водонепроницаеми и имат гаранция до деня на Страшния съд“. Урните представляваха малка кучешка колиба. Задната стена на стаята бе украсена с изрезки от вестници, награди, благодарствени писма, дипломи — всичките в рамки. Очевидно Меги Съливан е била президент на Националната асоциация на гробищата за домашни животни (НАГДЖ) преди няколко години.

— Ето го — каза тя. — Маршал Греъм А.

— Моля?

— Гробът. Вие сте права. Мистър Греъм А. Маршал е купил един парцел. О, да, аз си спомням този човек.

— Какво искате да кажете? — попитах аз.

Тя потръпна.

— Кажете ми нещо. Защо сте тук?

— Помолиха ме да събера сведения за животното.

— Кой?

— Е, индиректно — отвърнах аз. — Партньорите му.

— А това какво означава?

— Твърде сложно е за обяснение. Твърде лично. Надявах се, като дойда тук, да…

— Забравете, че съм питала. — Тя присви очи и се засмя.

— Адвокати.

Усмихнах се.

— Това, което искам да знам, е какво животно е погребано тук.

— Не е толкова лесно. Този Маршал бе много потаен.

— Как така? — попитах аз.

— Истинска секретност. Не ми позволи да видя животното. Дори не ми каза какво е. Той просто се яви един ден. — Тя погледна в регистрационната книга. — Беше през май 1986 година. Зададе много въпроси. Искаше да знае какво би станало, ако аз умра или продам мястото. Какво би станало с гроба и т.н. Обясних му подробно всичко за НАГДЖ и нейните правила и закони, за това, че тук винаги ще бъде гробище на домашни животни, и всичко останало.

Тя загаси цигарата в пепелника на бюрото си.

— Най-накрая той купи ковчег — горния краен модел.

Попита ме дали е водоустойчив. После поиска да му покажа гаранционната карта. — Тя поклати глава и се подсмихна.

— Проклети адвокати. Най-накрая го купи. Но го отнесе със себе си. Това бе странно. Нашите клиенти или сами докарват животните, или ние ги вземаме от дома им. Имаме собствена транспортна служба. Но този мъж, този Маршал, отнесе със себе си ковчега и го донесе на другия ден запоен. Не го изпускаше от погледа си. Присъства на погребението. Отказа да има траурна церемония.