Майкъл Кан - Заговорът „Ханаан“

Меги ме погледна учудена и после леко поклати глава.

— Оттогава не съм го виждала. Никога не е посещавал гроба. Но всяка година изпращаше своите триста долара за грижата и поддръжката му. Да си остане между нас, мила, мисля, че имаше нещо нередно с този мъж.

— Значи наистина не знаете какво е било животното?

— Не го знам проклетото. Попитах го, когато дойде първия път. Не поиска да ми каже.

— Знаете ли къде е гробът?

— Разбира се. Да видим. — Тя погледна отново в регистрационната книга. — Номер 239. Това е… назад и нагоре, надясно. Намира се на половината път оттук надолу към първия ред от дясната страна зад параклиса. Какво има, мила?

Обърнах се и видях младо момиче, което стоеше на вратата с ръце в задните джобове на избелелите си джинси.

— Джонсънови току-що се обадиха, мамо. Ще дойдат утре сутрин в девет часа.

— Добре. Значи ще мога да отскоча до зоопарка този следобед. — Тя се обърна към мен: — Зоопаркът „Брукфийлд“. Един от хипопотамите им умря в събота. Хипопотамът Гюс. Писаха за това във вчерашните вестници. Той имаше много поклонници. Обадих се на зоопарка тази сутрин и им казах, че за нашето гробище ще е чест Гюс да намери последен покой при нас. Зарадвах се, като ги изненадах. Те никога не са правили погребение на животните си. Казах им, че ще се заема с приготовленията. Те ще си помислят и ще го докладват на директорския си съвет. Сега ще отида при тях, за да ги обработвам. Не е ли чудесно?

Тя се облегна напред, очите й бяха широко отворени.

— Хипопотам в гробището ни. Каква находка!

— Къде се намира сега Гюс? — попитах аз.

— В една хладилна камера за месо в Сисеро. Предложили са го на музея да го препарират и подготвят за експозиция. Но аз мисля, че музеят няма нужда от още един хипопотам. — Тя се подсмихна. — Вярвам, че съм в по-изгодна позиция от музея. Как мислиш ще бъде отразено това събитие в медиите?

— Първа страница във вестниците и в новините от десет часа — засмях се аз.

— Бъди сигурна в това, мила.

И двете се изправихме.

— Късмет със зоопарка, Меги. И благодаря за времето, което ми отдели.

— Няма защо. Този Маршал е странна птица. Съжалявам, че не можах да ти помогна повече.

Подадох й визитката си и я помолих да ми позвъни, ако си спомни още нещо. Тя ме изпрати до вратата, стисна ми ръката и ме потупа по гърба на излизане.

Гърбът още ме смъдеше, когато намерих гроба. Имаше малък блок от гранит, на който бе написано следното:

Адвокатската фирма „Абът и Уиндзър“ заемаше горните шест етажа от сградата на банката „Лейк Мичигън“, един от многото модерни небостъргачи, разположени на или близо до улица „Ласал“, превърнали катехизиса на модерната архитектура в разочарование от стомана и стъкло.

Качих се със скоростния асансьор до четиридесет и първия етаж и стъпих върху бежовия мокет на главната приемна. Всичко ми бе познато с изключение на секретарката, седнала зад голямото дъбово бюро. Когато напуснах „Абът и Уиндзър“, на рецепцията седеше бивше зайче от списание „Плейбой“. Накрая старшите съдружници решиха, че провокативната й фигура е в разрез със строгия декор на рецепцията. Подобни проблеми не ги грозяха със заместничката на зайчето: сивата й коса бе здраво стегната в незабравим кок, а гърдите й бяха скрити под сако със същия цвят като мокета.

Секретарката на Греъм Маршал очевидно бе й споменала къде трябва да ме изпрати, когато пристигна. Бях й се обадила от гробището за домашни любимци. Обясних, че работя за фирмата и ми е необходимо да прегледам офиса на бившия й шеф. Секретарката на рецепцията позвъни, за да и съобщи за моето пристигане, и ми махна с ръка, след като й казах, че зная пътя.

Вървях по дългия, покрит с мокет коридор покрай малките стаи на секретарките. Някои бегло си спомняха за мен и се усмихваха. Докато минавах покрай офиса на един от съдружниците — Хамилтън Фредерик, — той излезе от него.

— А, мис Голд. — Той спря, за да запали лулата си със златна запалка „Дънхил“. — Не съм ви виждал от известно време на нашия етаж. Искам да поговоря с вас.

— Наистина ли? — отвърнах аз. — За какво?

— За случая „Картър“. — Той извади лулата от устата си и натъпка тютюна със златен инструмент. Беше надебелял с няколко паунда от последния път, когато го видях: средното копче на морскосинята му жилетка липсваше.