Майкъл Кан: Заговорът „Ханаан“

— Ще бъдете твърде заинтересувана да узнаете, че сме решили да действаме по съкратената процедура за параграфите за измама. — Явно той смяташе, че все още работя в „Абът и Уиндзър“. — Бих искал вие и още един сътрудник веднага да започнете да подготвяте пледоарията.

— Съкратена процедура? — Стана ми смешно. — Това е губещ случай, Хам.

Той мразеше името си.

— Посъветвайте клиента си да се откаже.

— Какво?

Една от секретарките се подсмихна.

— Оставете ме на мира, Хам. — Аз си тръгнах, а той продължи да говори нещо бързо и неразбрано.

Завих зад ъгъла и стигнах до офиса на Маршал. По стените на коридора бяха закачени обичайните абстрактни картини, плакати и творби на Анди Уорхол 2 2 Анди Уорхол – американски художник, баща на попарта. – Б. пр. , които бяха гордостта на адвокатската фирма.

Хелън Марстън ме посрещна на прага на офиса на Греъм Маршал. Висока, слаба вдовица с къса сива коса, тя бе секретарка на Маршал поне от двадесет години.

— Здравей, Рейчъл. — Хелън ми се усмихна. Въпреки че изглеждаше непреклонна като учителка от основното училище, обикаляща столовата с линия в ръка, в действителност тя бе много приятна жена.

— Здравей, Хелън. — Замълчах за момент. — Ужасно съжалявам за мистър Маршал.

— Благодаря ти, Рейчъл Много си мила.

Огледах се наоколо.

— Не съм идвала от дълго време.

— Така е. Липсваше ни.

— Страхувах се, че няма да успея преди пет часа. Бях в югозападната част на града.

— Щях да те изчакам. Толкова пъти съм оставала до късно през тези години, че вече не мога да си спомня. Влез вътре. Страхувам се, че нещата му са подредени вече в кутии.

Влязохме в офиса на Маршал. Приближих се до прозореца зад овалното му бюро от стъкло и хром. Долу тротоарите бяха пълни с пешеходци, а по улиците преминаваха жълти таксита.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Рейчъл? — Хелън Марстън стоеше права до фотьойла.

— Работя за фирмата по въпроса за наследството на мистър Маршал. Поверително е, Хелън. Има връзка с домашно животно на име Ханаан. Спомняш ли си нещо за него?

Тя смръщи чело в размисъл.

— Ханаан? Не зная някога мистър Маршал да е притежавал домашно животно. Мисля, че жена му е твърде алергична към тях.

— И на мен ми казаха това. Може да е било на някой приятел.

— Може би. Той никога не е говорил с мен за някакво животно.

Погледнах към бюрото му.

— Виждам, че вече са изнесли компютъра му. — На плота все още личаха очертанията на компютъра.

— Взеха го преди три седмици.

Още от самото начало Греъм Маршал оцени помощта на компютрите при решаването на съдебните процеси и подкрепяше пионерите във фирмата, които използваха компютрите при сложните съдебни процеси. Неговият компютър бе свързан директно с централния компютър на „Ботълс и Канс“. Един от най-силните ми спомени за безбройните вечери, прекарани в „Абът и Уиндзър“, е зеленият блещукащ екран на компютъра на Маршал в празния му тъмен офис.

— На кого го дадоха? — попитах аз.

— Не съм сигурна. Доколкото знам, у Калвин Пембертън е единственият друг компютър, свързан с този на „Ботълс и Канс“. Може би са дали компютъра на мистър Маршал на мистър Чарлс.

— Вие ли опаковахте вещите му? — попитах аз.

— Да. Беше много тъжно. Всичките тези години. — Тя прокара ръка по ръба на празното бюро.

И двете замълчахме за момент.

— Хелън, имате ли нещо против да погледна в кутиите с опакованите вещи? Може пък там да намеря ключа на загадката.

— Разбира се.

— Обещавам ви да поставя после всичко на мястото му.

— О, не се безпокойте. Аз току-що приключих с опаковането им.

— Ще останете ли във фирмата? — попитах я аз. Не можех да си я представя, работейки за друг.

— Не мисля. Помолиха ме да остана, но не се виждам да започна отново с някой нов човек. — Тя се усмихна. — Мистър Маршал ми бе повече от достатъчен. — Хелън се отправи към вратата. — Аз ще бъда отвън на бюрото си, Рейчъл. Поне до шест часа.

— Благодаря ти, Хелън. Намери ли нещо необичайно, докато прибираше вещите му? — попитах я аз.

Тя се обърна.

— Не. Всичко е в тези кутии с изключение на няколко неща. Намерих няколко съдебни иска, писма и план на пледоарията, върху която работеше в нощта, през която ни напусна. Изпратих ги на адвокатите, с които работеше по тези случаи. Кореспонденцията му не бе необичайна. Той не запазваше писмата. Много прибран и акуратен беше. Гордееше се с това.

— Спомням си — казах аз.

Тя излезе от стаята, а аз седнах върху шкафа пред картонените кутии. Бяха седем на брой. Отворих първата. Пълна с фотографии в рамки. Имаше една на Маршал в смокинг, ръкуващ се усмихнат с Ричард Никсън. Посвещението гласеше: „На Греъм Маршал — големия американски първокласен адвокат — Дик — 3/15/70“. На друга снимка Маршал разговаряше с Джералд Форд: Маршал бе облечен с тъмен костюм, а Форд, с лула в ръка, бе по риза с разхлабена вратовръзка. Виждаха се и скорошни семейни снимки: Маршал и двете му деца, облечени за тенис, усмихнати и с ракети в ръце; жена му в светлолилава лятна рокля и златна огърлица, изглеждаща привлекателна и твърде скъпа. Имаше и други снимки — Маршал се ръкува с министъра на правосъдието Уорън Бъргър; Маршал произнася тост със сенатора Чарлс Пъси; Маршал, играещ голф с конгресмена Даниел Ростенковски. Нямаше и следа от домашно животно.