Майкъл Кан - Заговорът „Ханаан“

Трябваше да призная, че Кент бе привлекателен: тъмносини очи, гъста черна коса, сресана назад, загоряло лице, тъмни мустаци и дори бели зъби. Докато се обръщах към него, по чувствах както винаги, че съм в бърлогата на прекрасен, но гладен хищник.

— Чух, че работиш върху наследството на Греъм Маршал — каза Кент, втренчил поглед в краката ми.

— А аз чух, че имаш среща с момичето, което съобщава времето по девети канал — отговорих бързо аз, опитвайки се да прикрия изненадата си. Откъде са разбрали за моята задача?

Кент се подсмихна.

— Слухове. Никога не съм се срещал с нея.

— Предполагам, че не вярваш на всичко, което чуваш тези дни — казах аз.

Кал вдигна поглед.

— Има ли проблем с наследството на мистър Маршал?

Присвих рамене.

— Не и за който аз да зная — отвърнах аз, гледайки втренчено Кент.

— Нека да ти обясня — рече Кент. — Днес някой те е ви дял да обядваш с Измаел Ричардсън в университетския клуб. Четири часа по-късно си в офиса на Греъм Маршал и преглеждаш личните му вещи.

Той се усмихна и вдигна нагоре ръце.

— Не те шпионираме, Рейчъл. Само преди тридесет минути Хамилтън Фредерик влетя в офиса ми и изиска — така го каза той — да те смъмря, че не си проявила дължимото уважение към съдружник. Оплака се, че си отказала да работиш за него. Още по-лошо, той твърди, че си се държала безочливо.

Направих се на изненадана.

— Аз? Безочливо?

Кент се засмя.

— Този надут клоун мисли, че още работиш тук. Тъй като съм в комитета, който определя премиите, той поиска да внесе оплакване срещу теб. Страхувам се, че отдавна не си под моята юрисдикция.

— Моля те, кажи на Хам, че съжалявам, задето не мога да му помогна по онзи случай — казах аз с усмивка и се приготвих да си тръгвам.

— Ако имаш някакви въпроси за Греъм — каза Кент, — позвъни на всеки от нас. Той означаваше много и за двамата.

Минах покрай рецепцията. Все още няколко секретарки стояха зад бюрата си, заработвайки допълнително. Повечето от адвокатите бяха в офисите си. Като повечето големи адвокатски фирми „Абът и Уиндзър“ никога не затваряше. По всяко време на деня и нощта в офисите работеха адвокати. Компютърният отдел и копирният център действаха денонощно на три смени. Специален машинописен отдел започваше да работи в осем часа вечерта. До стаята за кафе бе разположен килер с пет сгъваеми легла. На всеки етаж имаше баня с душ, снабдена с шампоан, еднократни самобръсначки и чисти кърпи. Доволна бях, че напуснах.

Докато чаках асансьора, изучавах парчето метал, което „украсяваше“ входа на „Абът и Уиндзър“. Чикагските търговци на художествени, произведения гледаха на старшите съдружници от адвокатските фирми като на „лапнишарани“ — на баснословни цени им продаваха боклуците си. В която и голяма чикагска адвокатска фирма да влезе човек, ще открие в главната й приемна парче обезобразена стомана, допълнено с бронзов надпис.

— Хей, прекрасна! — Не можех да сбъркам гласа.

— Какво правиш, загубеняко? — казах аз, обръщайки се назад. — Не ми казвай, че си поръчителствал на обвиняем.

— Да поръчителствам? По дяволите, Рейчъл, да не мислиш, че тази овца ще свидетелства против мен? Повярвай ми, тя чувства, че земята се върти.

И двамата се засмяхме.

— Как я караш, Бени? — попитах аз.

— Същите глупости, Рейчъл. Знаеш как е.

— Знам.

— Къде отиваш? — позаинтересува се той.

— Връщам се в офиса си — отвърнах аз.

— Да идем да хапнем, а?

— Разбира се. Нека само да се отбия в офиса, за да чуя телефонните съобщения. Човек никога не знае. „Дженерал мотърс“ може най-накрая да са поумнели и да са решили, че им трябва добър адвокат.

— Ще ти правя компания. Това място ме подлудява — каза той.

— Знам това чувство.

— Освен това имам необикновена информация за Греъм Маршал, която може да те заинтересува.

— О, не и ти. Мислех, че всичко е скрито-покрито.

Бени се усмихна широко.

— Рейчъл, вездесъщият Бени Голдберг знае всичко. Как мислиш, че съм оцелял сред тези християни? Наистина — той намигна, — имам нещо за Маршал, което ще ти хареса.

Бени и аз вървяхме по улица „Монроу“, докато стигнахме до Диърбърн. Слънцето бе зад гърба ни, а от езерото повяваше лек бриз. Минувачите бързаха покрай нас към станциите на метрото и присвиваха очи от лъчите на залязващото слънце. От Диърбърн завихме на север към „Първи национален площад“. Кафето, с масички, разположени отвън на площада, бе пълно с млади двойки, които отпиваха по глътка студено вино. В сянката на площада мозайката на Шагал приличаше на гигантска локва от плесенясало сирене, нацапано със сини и зелени пастели.