Майкъл Кан - Заговорът „Ханаан“

— Кога ще се ожениш за мен, Рейчъл?

— Бени, не започвай пак. Знаеш, че майка ми иска да се омъжа за еврейски доктор.

— Ей, та аз съм доктор по право. Какво е това? Кълцан черен дроб?

Бени Голдберг бе изключение в „Абът и Уиндзър“, един топчест евреин сред високи, атлетични хора. За разтака от типичния адвокат във фирмата, чийто език бе подчинен на телевизионните правила за добро държание, хамалският му речник бе учудващ, очевидно повлиян от хроничното му чревно разстройство.

Малкото име на Бени звучеше като такова, а фамилията му си беше като фамилия. Това, също го нареждаше сред малцинството в „Абът и Уиндзър“, където малките имена и фамилиите на повечето от адвокатите можеха да се заменят едно с друго. В управата на фирмата влизаха Стърлинг Грант, Хамилтън Фредерик, Измаел Ричардсън, Портър Едуардс, Хайдън Джеймс, Бейкър Скот, Таунсенд Уорд и доскоро Греъм Маршал. Най-отгоре бяха отдавна починалите съдружници: Кендал Абът и Евънс Уиндзър.

Бени работеше в „Абът и Уиндзър“ от шест години, веднага след дипломирането си като един от първенците на випуска на Колумбийския правен факултет. Дълголетието му във фирмата бе продиктувано от нуждата от ума му, но се подкопаваше от нетърпимостта на фирмата към всичко, което бе външната обвивка, храна и транспорт на този мозък. До смъртта на Греъм Маршал това равновесие бе започнало да се нарушава в полза на фирмата, тъй като Бени се приближаваше до годините, необходими за повишаване в съдружник. При обикновени обстоятелства за Бени нямаше бъдеще във фирмата след тридесетия му рожден ден. Измаел Ричардсън и Таунсенд Уорд потръпваха при мисълта да представят Бени на клиентите като „моя съдружник Бен Голдберг“.

Но смъртта на Маршал промени това. Бени знаеше повече от всеки друг за „Ин ре Ботълс и Канс“ с изключение на двамата помощници на Маршал, Кент Чарлс и Калвин Пембертън. Поне докато някой друг старши съдружник не навлезеше в случая — съдебен процес, носещ годишно на фирмата шест милиона долара във вид на такси, — положението на Бени бе сигурно.

— Аз нямам никакви илюзии — каза Бени, докато пресичахме улица „Мадисън“. — Някой като Ричардсън например би предпочел да го мушкат с електрически остен, но аз да не стана съдружник. Повярвай ми, те ще намерят начин, за да са сигурни, че обувките ми няма да бъдат лъснати.

Лъскането на обувките беше традиция в „Абът и Уиндзър“. Два пъти седмично Харолд (момчето ваксаджийче) обикаляше офисите на съдружниците и им лъскаше обувките. Всяка пролет по време на секретно събиране съдружниците избираха новите си колеги сред групата на работилите седем години във фирмата сътрудници. Харолд идваше по-късно през този следобед. Слухове за срещата започваха да се носят още от девет часа на следващата сутрин и всичките сътрудници, работили седем години, нервно очакваха Харолд. Ако те удостояваха с честта да бъдеш съдружник, появата на Харолд на вратата, който усмихнат те питаше дали имаш нужда от лъскане на обувките, се възприемаше като божествена милост. През последната година на работата ми в, „Абът и Уиндзър“ един изнервен старши данъчен сътрудник се побърка, когато Харолд мина покрай офиса му, без да го погледне. Трима души трябваше да го свалят от прозореца, който той се опитваше да разбие с дипломатическото си куфарче.

— Аз не се тревожа за това, Бени — казах. — Ти носиш обувки марка „Хъш пъпис“.

— По дяволите, Рейчъл, аз също не се тревожа — рече Бени. — Моето бъдеще е на улицата. Мисля, че мога да получа дори предложение от Де Пол. Те наистина са харесали юридическата статия, която написах за тях миналата година.

Докато стигнахме до асансьора в сградата, където се намираше офисът ми, аз реших да разкажа на Бени за задачата, която ми постави Измаел Ричардсън, и за моето пътуване до гробището. Знаех, че не трябва, но се нуждаех от някой, с когото да обсъждам проблема, и този някой не беше Измаел Ричардсън. Заклех Бени да пази тайна и накратко му разказах историята, докато стигнем офиса ми.

Отключих вратата и влязохме в избелялата приемна. Мери вече си беше отишла. Бени седна на фотьойла, докато аз преглеждах оставените телефонни съобщения върху бюрото ми. Нищо важно. Погледнах през прозореца към площад „Дали“, където ръждивокафявата скулптура на Пикасо се извисяваше огромна и самотна. Тя не приличаше на художествена творба, а по-скоро на странна измислица на съветската технология: един ранен руски опит за производство на ракети, изоставен по-късно поради неудобството от размера.