Майкъл Кан: Заговорът „Ханаан“

Бях дошла случайно няколко минути по-рано и се разходих между пътеките. За случайния наблюдател мястото изглеждаше като нормално гробище — човешко гробище, където мъртвите предпочитат да бъдат наричани с техните галени имена. На всяка надгробна плоча бе написано името на животното (Пугс, Блеки, Кати, Леди), датата на раждане и на смъртта, епитаф и имената на собствениците. Близо до основната алея бе поставена голяма гранитна надгробна плоча със следния стих:

Разходих се по алеята, четейки епитафиите: „Тя даде толкова много, а поиска твърде малко“, „Винаги дама“, „Наше ненагледно бебе“, „На мама сладкият и на татко момчето — нашият малък господар“, „Малък господин“, „Винаги обичащ и верен“, „Толкова малко, толкова сладко, толкова скоро“, „На мама Ити-Бити пупито“.

Върху някои от гробовете бяха поставени малки статуи на животните. Бронзово гонче се извисяваше над голяма плоча от черен мрамор, на която бе гравиран стих в памет на Пугс:

На някои надгробни плочи освен надписа бяха поставени в рамки и снимките на починалите. Съдейки по тях, „Земя на въртящите се опашки“ бе последен пристан не само за кучета, но и за котки, птици, костенурка и едно шотландско пони.

Погледнах часовника си. Бе време за срещата със собственичката на гробището. Тя ми каза, че офисът й се намира зад параклиса, точно зад така наречената „Сънна стая“.

Следвайки отпечатъците от животински лапи по циментовата алея, която водеше до параклиса, се опитах да си представя какво би довело Греъм Андерсън Маршал тук. Бе все едно да намеря на улица „Ласал“ служител от фирмата по време на професионален мач по борба да подкрепя бореца Хълк Хоган и да размахва плакат с името му. Имала съм домашни животни и познавах скръбта, която може да доведе човек до такова гробище. Но човек като Греъм Андерсън Маршал не погребва домашни любимци в „Земя на въртящите се опашки“.

Влязох през предната врата на параклиса и пресякох „Сънната стая“. В центъра на затъмненото помещение малък черен ковчег бе поставен върху малка дървена носилка. Ковчегът бе отворен. Вътре миниатюрен пудел лежеше върху копринена възглавничка с бяла панделка на главата и нашийник между предните лапи. Едното му око, бяло като мляко, бе отворено. Потреперих и се отправих към вратата в дъното на стаята. Почуках леко.

— Отворено е — обади се отвътре един сърдечен глас.

Влязох в разхвърляния офис, примигвайки от ярката светлина. Едра жена седеше зад бюрото и отваряше писмата си с дълъг двуостър нож. Тя ми се усмихна широко.

— Ти трябва да си адвокатката, нали?

Представих се и се здрависахме. Ръката й бе силна.

— Е, добре, радвам се да се запознаем, Рейчъл — каза тя. — Аз съм Меги Съливан. Това тук е моето място. Не разгледа ли наоколо случайно?

Тя имаше ясни зелени очи, високи скули и зачатък на двойна брадичка. Побелялата й коса бе с типичната бухнала прическа на майките на средна възраст.

— Да, направих го. Мястото ви е прекрасно.

Тя се усмихна и се изправи.

— Аз се гордея с него. Нашият десетгодишен юбилей ще бъде през октомври. Изминахме дълъг път, откакто погребахме тук нашето малко момиче преди десет години.

— Малкото ви момиче?

— Пату. Кокер-шпаньол. Истинска сладурана. Карл и аз търсехме хубаво място, за да я погребем. Не ни хареса това, което бяхме видели. Затова решихме да основем тук нашето място. Обичаме го. Моят Карл, Господ да благослови душата му, се присъедини към нея преди четири години.

— Вашият съпруг тук ли е погребан? Боже мой!

— Той и още други двама. Мила моя, не се шокирайте толкова. Девет семейства са си купили тук парцели. Случва се все по-често. Разходете се наоколо и ще се убедите. Пат Блосър от гробището „Градините с отпечатъците от лапички“ е продала много семейни гробове. Ето, аз също ще се присъединя към Карл и моето малко момиче един ден. Но не скоро. Дядо Господ не бърза. — Тя се засмя и седна отново. — Доколкото разбирам, не идвате тук, за да си купите парцел за гроб, нали?

— Не, този път не.

— Имате ли домашно животно?

— Ловджийска хрътка.