Христо Калчев: Нерон вълкът

— Към София ли, друже? — попита петдесетина годишен мъж.

— Към Ада — каза Миндир, издърпа го от колата, удари го с длан в сънната артерия, хвърли го в дерето, седна зад колана и потегли. За София или за Ада и той не знаеше със сигурност.

Борис Каранов накара шофьора си да поддържа скорост от 200 км в час. Мерцедесът стигна от военния съвет в „Нерон“ до „Цигов Чарк“ за 39 минути и въпреки това закъсня. Жорж и хората му бяха оставили мобифоните в бункера и бяха тръгнали на лов за Игор Степанчик.

— Ще го пребия това бясно копеле — каза Вълкът, търкайки уморено очите си. — Ако Степанчик тръгне на вендета ще се задавим от кръв, като патета с лайна!

— Не бързай — уклончиво каза Борис. — Екшънът може и да се е разминал?

— Никога! Знам си стоката! — Вълкът набра мобифона на бункера.

— Нерон е… Чуваш ли? Пиши! Да дойдат Сашо Главата, Барона, двамата Маргини, Кроки, Гошо Мечката, Комшев и Жоро Италианеца… Сега е 21 ч. Утре сутрин в 4 да са в офиса.

Вълкът затвори очи.

— И ти, Каране… Хапваме и се връщаме в София. — Вълкът отново грабна апарата. — Нерон е… Намерете брат ми! Да ме търси на мобифона на Каранов. Ако е жив трябва да го намерите. Ако се ослуша и откаже да се обади, кажете му, че ако утре сутрин не е в офиса, излиза от играта!

Вълкът беше наел бившата вила на пазарджишкия Окръжен Комитет на БКП на името на Лидия и малко хора знаеха къде се крие, когато изчезне. Борис и жена му, обаче бяха сред най-близките приятели на Вълка и не едно и две агнета бяха изяли заедно край топлия, минерален басейн. Вилата беше строена с парвенюшката представа на комунистите за лукс, но беше скрита от любопитни погледи, а на Вълка това беше достатъчно. Чувстваше се толкова изморен от тази безкрайна война и от напразните си опити да държи юздите на борчетата, че понякога му се искаше въобще да не се беше захващал с т. нар. „неосветени страни“ на Живота. Лидия излизаше с кураж и достойнство от дрогабстиненцията, беше започнала да спи кротко като бебе и много скоро щеше да бъде годна да ражда…

Вечеряха риба с „Памид“ от избата във Ветрен и хвърляха по едно оКо на телевизионните новини, когато мобифона се обади. Каранов го включи и мълчаливо го подаде на Вълка.

— Жорж.

— Какви ги вършиш! — попита старият брат, поднасяйки го към ухото си.

— Каквото се налагаше. Някой си лейтенант Милко Милков пържи нашите. Името говори ли ти нещо?

— Не.

— До един час ще знам всичко за него… До два ще го преселя в ловните полета на Маниту.

— Не!

— Да, брат ми! Късно е да спра… Кълбото се търкаля! Ако искаш да управляваш отбора, да беше стоял тук!

„Прав е!“ — помисли си Вълка и попита:

— Каква е равносметката?

— Игор педала, Оскар сводника и солташака им са в преразход. Три шунди излетяха за Акилина.

— Това ли е всичко?

— Почти. Другото е лично… и за четири очи.

— Лейтенанта!… Утре в четири ела със свещ или ще ти строша кокалите… И това не са празни приказки, Бесен!

— Не ме наричай така! — изкрещя Жорж в слушалката.

— Ще те наричам както искам, бясно куче! — уморено каза Нерон и изключи апарата.

Когато братът на Степанчик влезе в стаята, Миндир довършваше вечерята си. „Нева“-ците имаха военни хирурзи в състава си, не по-малки главорези от редовите афганци, но изключителни практици, за които беше детска игра да извадят оловото от тялото на ранения и да закърпят трите му пробойни рани. Упойката действаше, гладът му беше заситен и вече спокойно можеше да говори.

— Здравей, Миндир!

— Добре дошъл, батя. Целувам ти ръка — притеснено каза гиганта, бършейки устата си с длан.

— Честито избавление. Ти се оказа жилава душа, за гордост на баща и майка…

— Благодаря, батя. Коленопреклонно ти благодаря за добрите думи.

Старият Степанчик стана, запали един „Бенсън“, изпусна дима и се взря във воднистите му очи.

— Говори! — тихо заповяда той. Миндир се прекръсти на ум и започна:

— Спяхме, батя. Аз долу в хола, те по стаите. Изтровили кучетата… Преброих дванадесет цеви. Мен и Оскар ни свалиха в мазето. Събудих се, сводникът и ротвайлерите мъртви. Горе в хола брат ти, царство му небесно, разстрелян та разкъсан… глава нямаше горкия… Само дъжд плющи, гръмотевици святкат… , спрях кола, пребих шофьора и това е… Другото го знаеш.

— Кои бяха жените?

— Три московски курви и Оливия Литовката.

— Оливия?

— Да, батя. Щеше да преспи няколко нощи докато й се уредят документите за Италия.