Христо Калчев: Нерон вълкът

Беше тежка, задушна и тъмна нощ. Всеки момент щеше да завали и, слава Богу, тия юлски горещини бяха напрегнали до скъсване и без това изтънените му нерви. Жорж запали цигара, ритна вратата и последва момчетата. В хола бяха събрани четири жени и трима мъже-сводника, педераста и един колос с вид на Иля Муромец — як като бик, но с тъпи и май плахи очи. И нищо чудно, под угрозата на дванадесет мозберга малко очи биха си позволили лукса да излъчват кураж или поне спокойствие.

— Здравей, Степанчик — поздрави Жорж.

— Здравей, Жорик. Ако идваш с добро — добре дошъл.

— Вие в България за добро ли дойдохте, мръсен педал?

Степанчик се усмихна кисело.

— Ясно, Жорик, зло те води! Брат ми няма да ти прости нито капка моя кръв!

— Аз няма да лея кръв, дупедавецо — погледът му падна върху една от жените и онемя. Никога, никъде дори и на кино, не беше виждал такава северна красавица. Жорж тръсна глава, като че ли се отърсваше от кошмари и продължи: — Внимавай какво ще отговориш, Степанчик! От отговора ще зависи дали ще умреш като библейски светия в адски мъки, или леко и бързо като агнец божи. Кой ви каза, че изпращаме ченгетата срещу вас? — „Проститутка! А каква може да бъде щом е тук! Най-обикновена руска курва!“

— Не знам за никакви полицаи, Жорик… Съмнявам се, че и брат ми знае нещо!

— Хайде де, Степанчик, за такъв наивник ли ме взимаш. Опреснете му паметта, момчета!

Два-три приклада се забиха в главата и гърба на педераста, от носа му рукна кръв, и той рухна на пода.

— Не смей, Жорик… — изпъшка и загуби съзнание.

— Тия двамата в мазето и по късата процедура. Приберете кучетата. Скоро ще съмне.

Докато момчетата отвеждаха сводника и Иля Муромец, Жорж се обърна към красавицата:

— Как се казваш?

— Оливия.

— Рускиня ли си?

— Литовка.

— Проститутка.

— Не.

— Каква си тогава… Да не си светица, мамка ти курвенска.

— Не съм проститутка — невъзмутимо отговори Оливия.

— Защо си тук?

— Случайно.

— Кой те доведе? Оня големия… — в този момент се чуха два глухи изстрела. Сводникът и Иля Муромец бяха последвали съдбата на ротвайлерите.

— Уби ли ги? — попита Оливия.

„Убих ги Като плъхове!“ — с вътрешен бяс помисли Жорж, но на глас каза:

— Ще вали… Не чуваш ли тътена на бурята?

Природата го направи убедителен. Блесна светкавица, тресна гръм, а докато Игор Степанчик се надигаше от земята, дъждът и вятърът едновременно връхлетяха вилата.

— Игоре, кой предаде полицаите? Прякорът ми е Бесния, момче! Не си играй с мен!

— Не знам, Жорик! Кълна се в Бога, не знам!

— Кой бог, на педерастите? Обесете го с главата надолу!

Докато трима го окачваха на полилея, Жорж дръпна Коко Малчо, едно от най-лудите момчета сред борците.

— Вдигаш трите курви и ги караш в Солун на Акилина. Преди КПП-то ги дрогирай и търси кап. Арсов. Казваш му „Жорж изпраща свои братовчедки на лечение.“ Акилина да ги препрати в Лимасол и да ги държи там, докато не й кажа да ги пусне. Тръгвай с двата джипа. Оставам с близнаците и литовката.

Когато моторите заглъхнаха надолу към Бистрица и отвън остана да бушува само бурята, Жорж се обърна към Горан близнака:

— Заведи момичето в колата и си отваряй очите за сеирджии! — А когато останаха насаме с другия близнак Драган, попита педераста: — Ако и след този приток на кръв не ти се е опреснила паметта, ще се наложи, да нагрявам главата ти на бавен огън.

— Всичко е наред, Жорик… Пусни ме, спомних си всичко. Бесният кимна и Драго преряза въжето. Игор се срути на пода, изкълчи си врата, допълзя до стола и тежко рухна в него.

— Дебелият от КГБ… Обади се на брат ми… единия от полицаите има сестра, женена за ченге… Та той е фингъра. Казва се Милко Милков. Това е всичко, което знам, кълна се.

— Само не в Бога! — изкрещя Жорж и изпразни „зигзауер“-а си в главата му.

Два часа по-късно Иван Миндиргасов, когото Бесния беше кръстил Иля Муромец се върна в съзнание. Лежеше върху труповете на кучетата, а върху корема му беше изтекъл мозъка на шефа му Оскар Сводника. Разбута труповете и се изправи. Навън валеше летен порой — беше лепкаво и задушно. Миндир, както беше известен сред афганците, преброи три пробойни рани — една в корема и две в гърдите, но май не бяха кой знае колко страшни. Девет патрона бяха вадили хирурзите от тялото му за пет години война, така че тия дебеловрати самодейци не можаха да го уплашат кой знае колко. Не и Миндир.

Краката го държаха. Трябваше да спре кръвотечението и да върви бавно. В хола видя трупа на Игор, пребърка го, взе всичките пари от вилата, автомата си, натъпка раните с марли и излезе. Вървя дълго под проливния дъжд докато не чу шум от двигател зад гърба си. Вдигна ръка за стоп и зачака. Появи се Жигули-комби 2102, жълто като китаец и раздрънкано като московско такси. Колата намали и спря.