Катрин Каултър - Цената на рая

Беше коленичила сред развалините за нещо, което трябва да е било монашеска килия, разучавайки малка рисунка, издълбана върху камък в долния край на една от стените, когато вбесеният му глас внезапно прозвуча зад гърба й.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Проклятие, всички си мислят, че си почиваш!

— Маркъс! — беше единственият й отговор.

— Какво правиш тук?

— Разглеждам — тя сви рамене. — Ела погледни издълбаното. Много е неясно, но линиите се различават. Сигурна съм, че се намираме в монашеска килия. Коленичи и погледни.

Без да обръща внимание на думите й, той я стисна за ръката и я изправи.

— Така значи, лъгала си всички ни! — разтърси я. — По дяволите, кажи нещо, каквото и да е! Някакъв звук поне!

Лицето й изведнъж побеля.

— Маркъс — каза тя, сама неразбираща какво става, — пусни ме. Ще повърна.

Беше толкова изненадан, че веднага я пусна. Тя падна на колене и мъчително се опита да повърне, но не й се удаваше, защото не беше яла много. Той се отпусна до нея и дръпна назад главата й, за да я подкрепи в усилието, което я бе разтреперило. Загриза го чувство за вина.

— Казах ти, че трябва да почиваш. Виждаш ли какво става, като не разбираш от дума? Още не ти се е разминало от удара.

Извади носната си кърпа и й я подаде. Тя избърса устата си и я притисна с шепа, когато тялото й се разтресе от нови спазми. Маркъс изруга и я вдигна на ръце. Прегърнал я, успя някак си да яхне жребеца си и да го смушка. За нейна изненада, не го подкара към имението, а няколко минути по-късно го спря до поточе, заобиколено от гъста тръстика.

Той я постави на земята на колене, загреба вода и й я подаде, за да измие устата си. Водата беше толкова студена, че устните й посиняха, а стомахът й се сви и отново й се догади.

Маркъс откъсна подгъва на фустата й, намокри го и изтри лицето й. Отнесе я под сянката на едно кленово дърво и я настани да легне, удобно подпряна на ствола.

— Не мърдай. Стомахът ти успокоява ли се?

— Не знам.

— Трепериш. Облегни се на мен и не говори.

Тя затвори очи и скоро дишането й стана равномерно и дълбоко. Беше топло. Пчели жужаха наоколо. Пееха птици. Не се виждаше жива душа. Той стегна прегръдката си около нея и подиря главата й на дънера на дървото.

Някъде наблизо измуча крава. Конят му шумно хрупаше от тръстиката. Очите му се затвориха. Когато се събуди, слънцето беше изминало доста път на запад. Трепването му събуди и нея.

— Стой спокойно. Кажи ми първо как се чувстваш.

— Добре съм, наистина. Благодаря ти, че ми помогна, Маркъс.

— Видях те, когато излезе от къщи и те проследих. Защо поне не взе кобилата си?

— Конярчетата щяха веднага да ти съобщят. А може и да не пожелаеха да я оседлаят.

— Предполагам, че не ти е за първи път.

— Да, излизам повече от седмица насам. Искам да открия дъба с кладенеца под него. Трябва да е близо до абатството, но намирането му ме затруднява.

Сложи я да легне върху краката си и я обърна с лице към себе си.

— Чуй ме сега. Не ти ли е минавало през ум, че човекът, нападнал те в библиотеката, може да има интерес да те прати отново в несвяст?

— Защо? Този някой се е нуждаел от книгата и аз съм му пречела. Удариха ме само заради книгата, Маркъс.

— Не можеш да си сигурна. Връщаме се в имението. Не, не се опитвай да се движиш. Аз ще те нося.

Малко по-късно, отнасяйки я към коня, който продължаваше да пасе, без да им обръща внимание, той я попита.

— Продължаваш ли да усещаш главоболие или гадене?

— Не. Днес ми се случва за първи път. Странно.

— Ще се пъхнеш в леглото си, когато се приберем. Нямам намерение да се намъквам до теб, така че можеш да си спестиш протестите. Ще те посетя през нощта и не се крий в друга спалня. Ако го направиш, ще ме принудиш да те издирвам, което няма да ми е приятно. И без повече лъжи и желания да умра или да стана импотентен.

— Защо просто не се върнеш в Лондон? При Целеста. А можеш и да доведеш тук Лизет.

— Бих ли могъл?

— Би могъл да опиташ — погледът й светна, а брадичката й се вирна за битка. — Чудя се дали си способен на такава глупост.

Опита се да я подразни като провлече.

— Да смятам ли, че ме заплашваш, жено? Нима намекваш, че ще ми прережеш гърлото, ако докосна друга жена?

— Казвам, че жестоко ще съжаляваш, ако доведеш някоя от женичките си. Що се отнася до докосването — ще си помисля и ще те уведомя. Смятам, че един мъж трябва да си дава сметка за постъпките си.

Без повече коментар, тя му се усмихна. Той настоя да я пренесе на ръце през входа на имението, та всички да видят, след това до спалнята й, където я заобиколи с всевъзможни грижи.