Катрин Каултър - Цената на рая

Описанието на старото дърво, струпаните съвсем не безредно камъни и кладенеца със старата дървена кофа го потопиха за известно време в размисъл, после той се изправи.

— Къде отиваш?

— Да не би компанията ми да е най-желаната? Не се притеснявай, Херцогиньо. Скоро ще дойде леля Гуенет, която е много разтревожена за теб. Няма да мръдне оттук, преди да се върна.

По-малко от пет минути след пристигането на леля Гуенет, в спалнята се появи и Уилхелмина, обгърната в тъмен пурпур, предхождана от впечатляващия си бюст, както скулптурната фигура на носа на стар кораб предхожда самия него.

— О, скъпа — каза Гуенет, — не мисля, че Маркъс иска при нея да има повече от един човек, Уили. Херцогинята все още е твърде слаба.

Херцогинята отвори очи и ги впери в лице, което някога е било доста привлекателно, а сега вечно недоволно. Отвърна й поглед, пълен с жестоко злорадство, че я вижда на легло. Уили? Не съвсем подходящо име за леля й. Ако към някого се обръщаха с Уили, можеше да се очаква това да е личност, преизпълнена с добрина и жизнерадост. Името й прилягаше точно толкова, колкото името Тревор за по-големия й син.

— Значи някой те удари лошо? Колко жалко!

— За да вземе книгата, същата като на господин Бърджес.

— Лъжеш. Никой не би те ударил заради глупавата книга.

— Моля те, Уили, Херцогинята е болна. Трябва да си почива. Умолявам те да си тръгнеш.

— Дано пукне и в пъкъла да иде.

Леля Гуенет се втрещи.

— Какво? Какво каза, Уили?

— Казах, че ще плача много и ще се моля да й мине.

Херцогинята затвори очи и обърна глава на другата страна.

Само намесата на близначките и Урсула можеше да помогне и миг по-късно главите им надникнаха в спалнята.

— Мамо, Херцогинята трябва да почива — каза Урсула с нетърпящ възражение глас на възрастен. — Ела с нас. Фани и Антония искат да видиш хранилката за птици, която сме сглобили. Дърводелецът на имението ни помогна, но по-голямата част от работата свършихме сами, включително и боядисването. Прилича на къщата ни в Балтимор.

— Много добре. Почивай си, Херцогиньо, може би завинаги.

— Уили!

— Какво ти става, Гуенет? Казах й да почива, за да се оправи.

Когато останаха отново двете, леля Гуенет се опита да я извини.

— Прости й, Херцогиньо. Животът й не е бил лесен и не винаги успява да прояви дипломатичност.

— Искаш да кажеш, че е тънела в мизерия, преди брат ти да се ожени за нея? Или може би, че е сираче, израсло в приют за бедни? Досещам се — преболедувала е едра шарка, нали? Или да не би да намекваш, че брат ти, моят чичо, я е биел?

— Ами, не, не точно. Ти, общо взето, изреди всички възможности. Изглеждаш ми променена, Херцогиньо. Причината е, че Уилхелмина е… ами, не много щастлив човек.

— Тя е злодейка — каза Херцогинята и въздъхна дълбоко. — Иска ми се да си почина, лельо Гуенет, но не завинаги.

— Разбира се, че не, скъпа. Каквото и лекарство да ти дава Баджър, не спирай да го пиеш. Харесва ми промяната в теб, тя те е изпълнила с нови сили, не мислиш ли?

Когато се събуди отново, беше късно следобед. Баджър седеше до нея. Той веднага я озари с усмивка и й даде да пие вода, придържайки главата й с ръка.

— Винаги знаеш какво да направиш. Благодаря ти.

Той отвърна само с кимане.

— Научих от госпожица Антония за нахлуването на американката. Тази личност, която дори не ти е родна леля, няма да има вече възможност да смущава покоя ти. Господин Спиърс и аз сме изработили график. Когато негова светлост не е при теб, ще го замества един от тримата — господин Спиърс, Маги или аз.

— Как се чувстваш, Херцогиньо? — чу се в този момент гласът на влизащия Маркъс.

Тя тутакси усети настроението й да се подобрява.

— Добре съм, Маркъс. Ако искаш, можеш да излееш върху ми лошото си настроение. Можеш да ми крещиш, без да се притесняваш.

— Няма да го направя, особено пред Баджър — заяви той намръщен. — Днес ще вечерям тук заедно с теб, а утре сутринта ще видим дали си в състояние да се измъкнеш от леглото. Доколкото разбрах, накарал си бедната ми котка да яде от ечемичената каша, която приготвяш за Херцогинята, и тя умряла — обърна се към Баджър. — Вярно ли е?

Тя се засмя на думите му — немощно, но се засмя.

— Това проклето егоистично същество не е достойно да получи разрешение да опита от супата ми — отговори Баджър. — Мислех, че съм я хванал, но се изплъзна между пръстите ми. Господин Спиърс твърди, че спяла с вас — искам да кажа, когато сте в собственото си легло.