Катрин Каултър - Цената на рая

Той положи ръка върху гърдите й и тихо изрече.

— Пулсът й е бавен и ритмичен, Баджър. Така че — успокой се. Добре е.

— Знам, знам — чу гласа и на Баджър. — Знам, че сърцето й е силно, не ме изненадва. Винаги е била силна. Придърпайте завивките до брадичката й, милорд. Трябва да й е топло и да не говори. Но да не заспива. Трябва да я държим будна.

В този момент тя осъзна, че е в безопасност. Никой нямаше да я удари, докато Маркъс и Баджър бяха край нея. Чу Спиърс да казва, приближавайки се към леглото.

— Приготвих сместа според указанията ти, Баджър. Ако леко извиете главата й, милорд, аз ще намажа цицината.

— От сместа отокът ще спадне и болката ще намалее — каза Баджър.

— Не искам да й причинявам болка — каза Маркъс, но се подчини на необходимостта и премести главата й върху възглавницата.

Тя не осъзнаваше, че плаче, докато не усети някой да подсушава сълзите по бузите й и в ъгълчетата на затворените й очи. Маркъс каза меко.

— Не се вълнувай сега, Херцогиньо. Спиърс има най-леките пръсти измежду всички нас. Ще те заболи, но после ще почувстваш облекчение. Ако сгреши, ще се погрижа и него да го заболи главата.

Спиърс я намаза с балсама. Към нетърпимото пулсиране в главата й се прибави гадене, което сви и преобърна стомаха й. Тя преглътна конвулсивно. Баджър каза.

— Дишайте дълбоко, Херцогиньо. Точно така — за да преминат гаденето и слабостта. Направете каквото ви казвам. Дишайте дълбоко. Добре.

Когато и дадоха и лауданум, тя наистина се почувства по-добре, но Маркъс не й разреши да говори.

— Искам да заспиш, Херцогиньо.

Тя успя да събере сили и да прошепне.

— Не ме оставяй сама.

За момент настъпи тишина, пълна с изненада, през която на нея й се стори, че той не знае как да й каже, че не му се остава. Но след това думите му прозвучаха твърдо.

— Няма да те оставя сама, обещавам ти.

Бавно отвори очи. Маркъс го нямаше наблизо и тя извика в паника.

— Тук съм — обади се той и бързо се приближи до леглото. — Шшт, тук съм.

— Обеща, че няма да се отделяш от мен.

— Отдалечих се само до камината и по-далеч не съм отивал. Когато естествените ми нужди наложиха да изляза от стаята, извиках Баджър да следи за спокойствието на съня ти. Как се чувстваш?

— По-рано — като буренце с бира, което се е търколило от каруцата и се е разбило върху камъните. Сега буренцето има само една дупчица.

— Усещането ми е познато — той й се усмихна, наведе се и леко докосна с устните си нейните. Топъл, успокоителен допир. — Има чай, който трябва да изпиеш. Баджър ме предупреди, че ще си жадна и специално за теб приготви смес от билки за чая.

Помогна й да пие, после я попита.

— Гладна ли си?

— Нищо не ми се яде. Чаят е чудесен.

— Кажи ми честно, чувстваш ли се добре сега?

— Дупчицата сега е само цепнатина.

— Добре — гласът му загуби мекотата си и се превърна в ниско, ядосано ръмжене. — Какво, по дяволите, правеше в библиотеката в четири сутринта?

Досмеша я, но й достигнаха сили само за усмивка.

— Съкровището. Отидох да търся насочваща нишка и намерих книга — близнак на тази, която видяхме у господин Бърджес.

Той намръщено каза.

— Трябваше да ме събудиш, ако си искала да ходиш на лов за съкровище. Никога вече не прави нищо сама. Що се отнася до книгата, нямаше я, когато слязох в библиотеката.

— Някой ме удари и я е взел. Предполагам, че този някой ме е видял да я чета и ме е ударил, именно за да ми я отнеме.

— Не. Не виждам смисъл. Сигурно паметта ти се обърква, Херцогиньо. Трябва да си се подхлъзнала и да си паднала, удряйки главата си при падането.

— Съжалявам, но наистина някой ме удари, Маркъс — видя, че й вярва, но неохотно. Да приеме казаното от нея за истина означаваше, че някой нарочно я е наранил, някой с непочтени замисли. И на нея не й се искаше да е така.

— Проклето съкровище. Къде намери книгата?

— Зад друга книга, на един от ниските рафтове, които само периодично се почистват.

— Така. Значи ти отиде в библиотеката с определена цел и намери книгата. Застоя ли се там за дълго? Когато минах през спалнята ти, вече те нямаше там. Чувствах се объркан за много неща, но не тръгнах да те търся.

— Отидох в Стаята на златния лист, но не можах да заспя. Не съм очаквала, че в библиотеката ще намеря книгата или каквато и да е следа. Някой трябва да е видял светлината от свещите. Не чух никакъв ясен звук, само нещо подобно на шепот, но така се бях съсредоточила над текста и рисунката…

Той постави пръстите си върху устните й.