Катрин Каултър - Цената на рая

При тези му думи някъде дълбоко в нея повя студ.

— Добре — отвърна тя и студът изби вън от нея през гласа и погледа й.

Повече нищо не каза. А и на него не му се разговаряше, той искаше само удоволствието си, може би и нейното, защото възбудата й подхранваше мъжкото му самочувствие.

Започна настоятелно, но нежно. Устните му целунаха нейните, спуснаха се по гърдите, корема и още по-надолу, където би трябвало тя да изпита най-голямо удоволствие, но този път не се получаваше. Любовната игра не я вълнуваше, просто я изтърпяваше. Не беше осъзнала досега колко лишено от смисъл може да бъде правенето на любов, когато единият не участва в него наравно с другия или като част от другия. Точно това се получаваше в случая — той не успяваше да достигне до нея и нарастващата му възбуда се смесваше с объркването му, че тя не само не изпитва удоволствие, но не я беше грижа за преживяванията му. Тя просто лежеше, с ръце, отпуснати до тялото си. Нищо не чувстваше, само го изчакваше да приключи.

Той се изправи над нея и я погледна — лицето, гърдите й, корема, беше се зачервил, дишаше тежко и накъсано. Членът му беше набъбнал и готов да влезе в нея. Опита се да й каже нещо, но се отказа. Разтвори рязко широко краката й, повдигна се и се сля с тялото й.

Усещането наистина беше зашеметяващо, но в него нямаше никакво неизпитано блаженство, усещаше го вътре в себе си — нещо различно от нея, чуждо, и й беше неприятно, че изпитва точно това.

Както и предишния път той неочаквано се отдели от нея и се притисна към корема й.

Свърши и се изправи между краката й.

— Приключи ли с мен? — гласът й въобще не бе изгубил от студенината си. — Ще ми подадеш ли носна кърпа, Маркъс? Не ми харесва усещането за семето ти, пръснато върху ми. Не се безпокой, не съм скрила до себе си оръжие, въпреки че заслужаваш бой. Само ми подай кърпичка и се махни от мен.

Той не знаеше как да реагира на подигравките й. През целия акт беше лежала напълно безчувствена под него, без ни най-малко да откликне на отчаяните му опити да я накара да бъдат едно. Погледна корема й, после лицето й: пълно безразличие, студено безразличие. Сякаш я забавляваше с безсилието си, сякаш беше кастрат. Дали през цялото време беше мислила за някой герой от романа, който четеше, или за котката, докато го изчакваше да свърши? Тя просто го беше изтърпяла и тази мисъл го вбесяваше.

— Не мога да повярвам на промяната, която стана с теб от последния път в конюшнята, Херцогиньо. Но не бой се, ще използвам услугите ти само до завръщането си в Лондон. После няма да ти се наложи да страдаш повече.

След секунди вече го нямаше в леглото й. Вратата, съединяваща спалните им, сърдито се затръшна зад него.

Тя стана и изми следите му от себе си. Бавно навлече презглава нощницата си, приглади я надолу и върза панделките й на раменете. В леглото се премести колкото е възможно по-далеч от мястото, излъчващо все още — във въображението й — неговата топлина. Може би нямаше да е лошо да отиде до кабинета и да вземе един от пистолетите за дуел на баща й. Може би трябваше да бъде подготвена. Никога не знаеше какво може да очаква от Маркъс. Да, нямаше да е глупаво от нейна страна да се подготви.

Херцогинята се покачи върху ниската ограда, внимавайки да не закачи на нея полата на амазонката си. Огледа се наоколо за подробностите от пейзажа. Точно пред нея се простираха ферми — шахматна дъска с произволно разположени разноцветни квадрати, отделени един от друг с каменни огради или линии от засадени за тази цел дървета. Малки възвишения се надигаха тук и там, отделни дървета и няколко малки потока прорязваха квадратите. Красива картина, но не красотата й я вълнуваше в момента. Пред очите й се намираха отделните парчета от загадъчна мозайка, която тя не знаеше в каква последователност да сглоби.

Първата й цел беше да открие стария дъб. Нямаше никаква представа къде да го търси.

След двадесет минути бърз ход стигна до развалините на абатството „Сейнт Суейл“. Последната седмица и половина всеки ден идваше тук, без да знае точно какво търси.

Останало беше също загадка кой я беше повалил в несвяст и изчезнал с книгата. Загадка беше както за нея, така и за Маркъс, за Спиърс, Баджър и Маги, които не я изпускаха от полезрението си. Към тях дори се бяха присъединили господин Критакър и Сампсън. В къщата винаги имаше някой до нея, във всеки момент. Що се отнася до настоящия момент, стражата й беше убедена, че тя почива в стаята си, както си бе мислила всеки път, по същото време през изминалите десет дни. Трябваше да се придвижва пеша. Маркъс би научил, че е излязла, десет минути след като се качи на кобилата си, защото конярите бяха лоялни към него.