Катрин Каултър - Измамата

Мариан Клотилд се смръщи леко, но в този миг до ушите й достигнаха гласове и смях от фоайето. Какво ли е казал синът й на Еванджелин? Момичето се бе изчервило като рак. Щеше й се да може да го попита и после и тя самата да се изчерви. За първи път съжали, че гостите й са толкова точни!

Това ли бе представата на херцогинята за малка приятелска вечеря? Еванджелин обходи с поглед огромната маса в трапезарията, на която се бяха разположили двадесет и пет изискано облечени гости. Лейди Пембърли я бе поздравила дружелюбно, но все пак не бе пропуснала да отбележи, че е изложила на показ прекалено много плът, а тази забележка бе причинила гръмотевичното смръщване на херцога. Фелиша пък, която в този момент се опитваше да привлече вниманието на лорд Петигрю, като го потупваше деликатно по ръката с ветрилото си от слонова кост, се обърна и през смях заяви, че херцогът е допуснал огромна грешка, като е държал Еванджелин скрита в Челси толкова дълго.

— Имах нужда да остана в провинцията — бе отвърнала Еванджелин, свивайки рамене.

— Но, както виждам, вече нямате, мадам.

Знаеше, че той ще дойде, но не бе осъзнала, че вече е пристигнал и че стои точно зад нея. Обърна се бавно, за да се изправи лице в лице с човека, когото с удоволствие би убила. Вдигна гордо брадичка.

— Както сам виждате, сър Джон, така е.

Сър Джон се поклони.

— Позволете ми да ви придружа до масата за вечеря, мадам. За нас е голямо удоволствие, че сте решили да напуснете провинцията. Сигурен съм, че тук, в Лондон, ще откриете много интересни неща, с които да запълвате времето си. Вероятно след вечеря ще обсъдим някое друго развлечение.

Еванджелин усещаше, че херцогът наблюдава и нея, и сър Джон. Свела поглед, тя тръгна към официалната трапезария.

За нейна най-голяма изненада, лично Кларъндън я чакаше до стола. Лично той го дръпна, за да може тя да седне. Лакеят стоеше като истукан, ококорен изумено. Накрая се усети и отстъпи назад. Джон Еджъртън се задоволи да покаже учудването си само с леко повдигане на веждите и зае мястото си малко по-надолу на масата, при което Еванджелин тайничко въздъхна с облекчение. Столът вдясно от нея бе запазен за лорд Джордж Уолис, военен в оставка с големи бакенбарди, който имаше обезпокоителния навик да вмъква странни забележки във всеки разговор, случайно достигнал до ушите му. При това мразеше Наполеон от дъното на душата си — загубил беше и двамата си братя в сражение с войските му.

Срещу нея седеше лейди Джейн Белърман, най-голямата дъщеря на някакъв граф — хубавичко момиче с рокля от розов сатен и газ, което й отправи дълъг изучаващ поглед, а после се втренчи студено в нея. Еванджелин въздъхна и, без да вдига глава, продължи да гони едно парченце сьомга из чинията си.

Блюдата се редяха. Лакеите непрекъснато бяха нащрек. Започваше да я боли глава. Лорд Джордж Уолис я угощаваше с нескончаеми разкази за битките в Испания.

— Тези мръсници са все още сред нас! — Боецът преполови чашата си с вино на един дъх. — И така ще бъде, докато той не изгние в земята.

— Толкова го искам! — реагира с патос Еванджелин.

— Сигурно знаете, че убиха Робърт Фарадей. Горкият Роби! Ако херцогът открие убиеца му, мръсникът ще бъде мъртъв, преди да е успял да си отвори устата, за да моли за милост.

— Абсолютно вярно — намеси се Кларъндън.

Лейди Джейн Белърман заговори с тих изкусителен глас:

— Кое е вярно, ваше благородие? Че обичате да танцувате валс? Чувала съм, че сте неотразим в танците. Ще ми доставите ли удоволствие да се убедя в това по-късно?

— Тази вечер няма да има танци.

Очите му не се откъсваха от Еванджелин — тя изглеждаше толкова бледа, че се уплаши да не припадне върху чинията с телешко. Целият този разговор за Наполеон, за смъртта на приятеля му… Не беше никак приятен за една дама. Върху лицето му падна сянката на безпокойството.

Точно в този момент Еванджелин вдигна поглед и той видя гнева в очите й. Определено нямаше опасност да припадне. Но какво ставаше тук, за бога?!

Знаеше, че той много лесно улавя настроенията й. Затова се опита да изтрие яростта от лицето си, но никак не беше лесно да запази спокойствие, докато слуша за всички безчинства на Наполеон. Втренчи се в Грейсън. Стоеше като страж зад масивния стол на господаря си. Внезапно до ушите й достигна смеха на лейди Джейн. Обърна се и забеляза, че дамата я гледа.

— Да? — Също се усмихна.

— Лейди Джейн ви каза нещо, скъпа моя — информира я лорд Джордж, докато си вземаше голямо парче от специалитета на готвачката — пай със свинско „Мелтън Мобрей“. После въздъхна щастливо и допълни: — Всичко се оправя с този пай.