Катрин Каултър - Измамата

— Не откривам ли във въпроса известна ирония? Ще узнае скоро… — Замълча за миг, а после извика: — Фелиша, тъкмо казвах на мадам, че на двамата с Джон ни се налага да говорим с езика на знаците, когато сме в твоята компания, защото не можем да се вредим да кажем и думица.

— Не ти вярвам, Дрю! — Фелиша бързо се приближи. Вдигна към него сините си искрящи очи и го погледна така, сякаш го познаваше по-добре от всеки друг на света. Сръга го в ребрата и каза през смях: — Не съм ви виждала досега да го правите. Какъв е този език? Покажи ми!

Херцогът не откъсваше поглед от дългогодишния си приятел Джон Еджъртън, който пък наблюдаваше Еванджелин. Като ястреб, хищно дебнещ безпомощна полска мишка. Какво ставаше тук? Каква връзка е имал той с нея, когато тя е била само на седемнадесет — почти дете? Или това бе ястреб, приковал очи в женската? Не можеше да разбере значението на погледа, с който Джон Еджъртън я съзерцаваше. Но със сигурност излезе от релси.

— Какво, по дяволите, става с теб, момчето ми? — извика лейди Пембърли. — Ченето ти е увиснало от гняв, а може би и от леко безсилие. Да не си загубил някакъв облог. Басирам се, че е било за кобилка. От онези, двукраките!

Херцогът се засмя, обърна се към възрастната жена и отвърна:

— Скъпа ми госпожо, искрено се съмнявам в кралството да има мъж, който би се обзаложил с мен за подобно нещо. Хвърли поглед към Еванджелин, която стоеше до камината, втренчена в пламъците и напълно изолирана от всичко и всички. — Или пък жена.

Лорд Петигрю се изсмя.

— Каза ли ви го, госпожо? Аз лично не бих се обзаложил, а ти, Джон?

— Май наскоро дочух, че херцогът е загубил дама, която много е искал отмъкнал му я е един негов приятел, Филип Мерсьоро. Вярно ли е, Ричард?

— Да. Никой не обича да го лишават от нещо, което си е въобразявал, че иска. Но в този случай това беше за добро.

Еванджелин чу последните му думи. Всичко останало й бе като в мъгла само неговите думи бяха кристално звънки и ясни. Някоя жена го е изоставила?!

— Не! — Каза го на глас, приковала погледа си върху него. — Абсолютно невъзможно! Не го вярвам. — После се стресна, осъзна какво бе изрекла и допълни остро: — Опасявам се, че започвате да звучите твърде самонадеяно, ваше благородие.

Кларъндън изпита неизразимо задоволство.

— Не, Еванджелин. Наистина я изгубих. Вие сте тая, която настоява, че е невъзможно.

Еванджелин размаха ръце и разля малко шери, напълно изключила, че държи чаша.

— Много съм гладна. Дали вечерята скоро ще бъде готова?

— Хайде, Ричард — намеси се лейди Пембърли, — звучиш така, сякаш сърцето ти е било непоправимо разбито. А истината е съвсем друга. Само гордостта ти бе наранена. Знаеш не по-зле от мен, че Сабрина Евърсли постъпи така, както трябваше. Филип също.

Херцогът кимна, а на Еванджелин обясни:

— Въпросната дама се омъжи за мой добър приятел. Нищо повече. — После се обърна към пралеля си: — Що се отнася до вас, милейди, информаторите ви биха вършили добра работа на Наполеон. Слава богу, че от тях повече няма нужда, защото мръсникът е на заточение. Източниците ви са наистина превъзходни. Ето, мадам дьо ла Валет пристигна едва снощи, а след по-малко от двадесет и четири часа вие се озовавате в Челси за вечеря.

Еванджелин изобщо не беше изненадана. Повече от сигурно бе, че Джон Еджъртън е отговорен за присъствието им тук, а не лейди Пембърли. Отправи поглед към херцога. Искаше й се да му се извини. За онова, което му бе сторила. За онова, което щеше да му причини. За онова, което тя не бе и никога нямаше да бъде.

— Старая се — усмихна се широко лейди Пембърли и разкри няколко липсващи зъба в задната част на устата си. После се изправи внушително. — Надявам се, че Басик се е погрижил да сложат още четири прибора. Лично аз съм готова за вечеря.

Внезапно се обърна и изгледа властно Еванджелин.

— Херцогът ме уведоми, че желаеш да останеш в Числи като бавачка на Едмънд. Очаквах да видя повяхнало невзрачно момиче с хладен темперамент и без никакви претенции за красота. А ти определено не си нито едното. На моята възраст неочакваното би могло да причини спиране на сърцето, а това е нещо, което никак не би ми се искало да стане.

— Нито пък ние го желаем — намеси се херцогът. — А що се отнася до Еванджелин, при пристигането си тя наистина приличаше на невзрачна мишка. След по-малко от двадесет и четири часа в моята компания вече е разцъфтяла като… ъ-ъм… нарцис. — Потърка демонстративно брадичка и запита с престорено недоумение: — Нали така се казваше онова жълто, доста жилесто цвете?