Катрин Каултър - Измамата

— О, не, Маккоумър, не и скъпата Бискит! Това би било кощунство! Нямате ли някой кон с достатъчно характер и дух, който да подхожда повече на Императора?

Херцогът, който в този момент едва не бе съборен в храстите от темпераментния си жребец, извика:

— Маккоумър, доведи й Доркас. Ще изпробваме куража й.

Доркас се оказа кадифена дореста кобила с лукави кафяви очи. Беше много по-ниска от Императора, но имаше силни крака, широк гръден кош и горда осанка. Еванджелин си пое дълбоко дъх. Може би реагира малко прибързано. Не бе яздила, откакто с баща й се бяха върнали във Франция. Вдигна поглед към ясното небе. Усети как тилът й се навлажнява. Отправи кратка гореща молитва.

Херцогът се приближи. Императора го следваше, дъвчейки парченце ябълка. Помогна й да възседне Доркас. Еванджелин се втренчи в чакълената алея, която й се стори на страховито огромно разстояние от очите й. Всъщност никога не се бе считала за опитна ездачка. Така че ситуацията се очакваше да й донесе интересни преживявания. Дано не и счупен врат. Сграбчи здраво юздите, защото знаеше, че и при най-малката възможност кобилата ще я хвърли.

Панзи беше шотландско пони с дълъг златист косъм. След година вече щеше да бъде малко за Едмънд, който поне в него не се целеше. Херцогът поведе малката кавалкада по оградената с липи алея към горичката на север от замъка. Заобиколи я и пое на изток, успоредно на брега. Минаха покрай множество васални ферми, чиито оградени парчета земя превръщаха местността в шарен юрган.

— Татко, хайде да слезем към плажа! Да покажа на братовчедката Ева лодката си. Искаш ли да я видиш, Ева? Кажи „да“, моля те!

— Да, разбира се. Моля ви, ваше благородие!

В същия момент Еванджелин си мислеше, че трябва да опознае много добре заливчето и целия терен между него и замъка. Не знаеше кога точно Ошар ще изпрати някого, но бе сигурна, че ще е скоро. Потънала във всичко това, тя дръпна силно юздите на Доркас. Кобилата изпръхтя, вдигна глава, изправи се на задните си крака, а после се приземи така рязко, че едва не изби зъбите й. Минаха няколко секунди, докато успее да я овладее.

— Еванджелин, внимавайте!

— Просто се бях замислила за нещо, ваше благородие.

Ако си спомняше правилно указанията на Ошар, пещерата се намираше точно в това заливче, в южния му край, малко преди вдадената в морето ивица суша.

— Хайде, Едмънд! — Еванджелин насочи Доркас към скалата.

Пътеката към брега изобщо не беше стръмна. Широка и добре отъпкана, тя се виеше зигзагообразно надолу. Очевидно бе много стара. Може би направена още от някой древен друид… Обърна се и погледна назад към замъка, опитвайки се да прецени разстоянието. Беше не повече от осемстотин метра. Теренът не криеше опасности. Значи ще може спокойно да се движи по него, без риск да се нарани.

Плажът на замъка Челси имаше предимството да бъде разположен в закътано заливче, скрито от избуяли храсти, дървета и тридесетметрови скали. Оказа се наистина усамотено място.

„Предателите трябва да се крият“, помисли си Еванджелин и й се прииска да умре. Но нямаше право да се поддава на съвестта си. Това би струвало живота на баща й. Никой и нищо не бяха по-важни от него. И Ошар го знаеше много добре.

Преди да успее да слезе сама от гърба на Доркас, херцогът я сграбчи през кръста и я смъкна долу. Но не я пусна веднага. Стоеше и я гледаше.

— Вие сте голямо момиче. Ще ми бъде приятно да танцувам валс с вас, без да се излагам на риск от изкривяване на врата.

— Добре е, че и вие сте голямо момче.

Кларъндън отметна назад глава и се засмя, а смехът му така стресна чайките, че те се разхвърчаха неспокойно.

— Татко, какво каза Ева, че те разсмя така? Мога ли да пострелям по чайките? Те са стотици. Няколко убити ще са без значение, нали?

— Стреляй на воля, Едмънд. Имаш предостатъчно патрони. А що се отнася до думите на братовчедка ти, тя ме постави на място. Хайде, Ева, нека ви покажем лодката на Едмънд.

Тръгнаха към малък едномачтов платноход, закотвен в края на дълъг дървен док, а детето се втурна мълниеносно пред тях. Размахваше пистолета си и крещеше като пират, открил съкровище.

— Внимавай, Едмънд! — извика баща му, а на Еванджелин рече: — Няма страх от нищо. Преди шест месеца падна от едно дърво право в трънаците и когато се показа оттам, се заливаше от смях. Вероятно това му е вродено… — Допълни го по-скоро на себе си, отколкото за нея. Обърна се и видя, че е спряла и се е втренчила в заливчето и стръмните скали наоколо. Беше напълно погълната от гледката. Докосна леко ръката й. — Красиво е, нали?