Джон Каре: Шпионинът, който дойде от студа

— Чудех се дали не си уморен. Изхабен. Настъпи дълго мълчание.

— Ти решаваш — най-после рече Лиймас.

— Трябва да живеем без чувства, нали? Това, разбира се, е невъзможно. Правим се на непроницаеми, а всъщност сме такива. С други думи — човек не може да стои през цялото време вън на студа… разбираш ли какво искам да кажа?

Лиймас разбра. Той виждаше дългия път в околностите на Ротердам, дългият прав път край дюните и върволицата бежанци, които се движеха по него; видя как няколко километра по-нататък лети малък самолет и хората спират и поглеждат към него; как самолетът се спуска точно над дюните, видя хаоса, безсмисления ад, настъпил при падането на бомбите.

— Не мога да говоря така, Кънтроул — отрони Лиймас накрая. — Какво искаш да направя?

— Искам да останеш още малко вън на студа. — Лиймас не продума и Кънтроул продължи. — Етиката на нашата работа по мое мнение е основана на един-единствен принцип. А той е — никога няма да бъдем агресори. Смяташ ли, че това е правилно?

Лиймас кимна. Съгласен беше с всичко, само да не говори.

— Така че ние вършим неприятни неща, но сме в отбранителна позиция. Смятам, че и това е правилно. Вършим неприятни неща, за да могат обикновените хора тук и на други места да спят спокойно нощем в леглата си. Прекалено ли е романтично? Разбира се, от време на време ставаме и много лоши — той се захили като ученик. — И когато претегляме моралните принципи, по-често сме склонни към пристрастни сравнения. В крайна сметка не можеш да приравняващ идеалите на едната страна с методите на другата, нали така?

Лиймас загуби нишката. Беше чувал, че Кънтроул винаги бръщолеви, преди да ти забие ножа в гърба, но никога досега не бе слушал подобна тирада.

— Искам да кажа, че трябва да се сравняват метод с метод и идеал, с идеал. Според мен от войната насам методите — нашите и тези на противниците ни — се уеднаквиха много. Така че не може да си по-малко безпощаден от противника само защото политиката на твоето правителство е доброжелателна, нали така? — Той се изсмя тихо и добави: — Това не би довело до никъде.

За Бога — помисли си Лиймас — все едно, че работя за някой гаден свещеник. Какво си е наумил?

— Ето защо — продължи Кънтроул — мисля, че трябва да опитаме да се отървем от Мундт… О, Господи — възкликна той и се обърна към вратата, — къде е това проклето кафе?

Кънтроул прекоси стаята, отвори вратата и каза нещо на някакво невидимо момиче в предната стая. Върна се и рече:

— Наистина смятам, че трябва да се отървем от него… ако можем.

— Защо? Нищо не ни остана в Източна Германия, съвсем нищо. Ти току-що го каза — Римек беше последният. Нямаме какво да защитаваме.

Кънтроул седна и известно време остана загледан в ръцете си.

— Това не е съвсем вярно — отрони той накрая, — но не смятам за нужно да те отегчавам с подробности.

Лиймас вдигна рамене.

— Кажи ми — продължи Кънтроул — шпионството умори ли те? Прощавай, ако повтарям въпроса. Просто искам да знаеш, че ние тук разбираме това явление. Като при конструкторите на самолети — мисля, че го наричаха умствена умора. Кажи, ако е така.

Лиймас си спомни тазсутрешния полет и се зачуди.

— Ако е така — добави Кънтроул, — ще трябва да намерим друг начин да се справим с Мундт. Това, което имам предвид, е малко по-необичайно.

Момичето влезе с кафето. Остави подноса върху бюрото и наля две чаши. Кънтроул я изчака да излезе от стаята.

— Толкова глупаво момиче — рече той, сякаш на себе си. — Странно е, че вече не могат да намират по-добри. Как бих искал Джини да не взима отпуск в такива моменти. — И той започна тъжно да бърка кафето си.

— Наистина трябва да злепоставим Мундт. Кажи ми, пиеш ли много? Уиски или нещо такова?

А Лиймас смяташе, че вече е свикнал с Кънтроул.

— Да, пия. Може би повече от нормалното. Кънтроул кимна с разбиране.

— Какво знаеш за Мундт?

— Той е убиец. Работил е в Лондон преди година-две в представителството на източногерманските стоманолеярни заводи. Тогава тук имаше един съветник — Мастън.

— Точно така.

— Мундт е имал агент. Съпругата на човек от Форин Офис. Убил я.

— Той се опита да убие Джордж Смайли. И естествено застреля съпруга на жената. Много неприятен човек. Бивш член на Хитлеровата младеж и тъй нататък. Далеч от интелектуалния тип комунист. Функционер на студената война.

— Като нас — отбеляза сухо Лиймас. Кънтроул не се усмихна.

Джордж Смайли познаваше добре случая. Той вече не е при нас, но смятам, че трябва да го откриеш. Пише нещо за Германия от XVII в. Живее в Челси, точно зад Слоун Скуеър, Байуотър Стрийт, знаеш ли я?