Джон Каре: Шпионинът, който дойде от студа

Кънтроул му стиска ръката цели пет минути и накрая каза: „Искам да знаеш, че сме много доволни, Карл, страшно доволни.“ Лиймас ги гледаше и си мислеше: Това ще ни струва още няколко стотачки годишно.

След вечеря Кънтроул пак им раздруса ръцете, кимна многозначително, загатвайки, че трябва да върви, за да рискува живота си другаде, и се качи обратно в колата с шофьор. После Карл се разсмя, Лиймас се разсмя също и те допиха шампанското, все още развеселени заради Кънтроул. След това по настояване на Карл отидоха в Алтер Фас и там ги чакаше Елвира, четиридесетгодишна блондинка с богат житейски опит.

— Това е най-съкровената ми тайна, Алек — рече Карл и Лиймас побесня. Скараха се.

— Какво знае тя? Коя е? Как се запозна с нея?

Карл се намръщи и не му каза нищо. Оттук нататък нещата тръгнаха зле. Лиймас се опита да измени установения ред, да смени явките и паролите, но това не се хареса на Карл. Знаеше какво се крие зад промените и те не му се нравеха.

— И да й нямаш доверие, вече е твърде късно — каза той на Лиймас, който разбра намека и млъкна. Но след този случай стана предпазлив, съобщаваше на Карл много по-малко неща, по-често използваше разни хватки от шпионската техника. И ето сега тя седеше вън в колата и знаеше всичко, цялата мрежа, тайната им квартира, всичко. Лиймас се закле, за кой ли път, че никога вече няма да се довери на свой агент.

Отиде до телефона и набра номера на апартамента си. Отговори фрау Марта.

— Имате гости на Дюрер Щрасе — рече Лиймас, — мъж и жена.

— Семейство? — попита тя.

— Почти — отвърна Лиймас и тя се изсмя с нейния ужасен смях. Точно оставяше слушалката, когато единият от полицаите се обърна към него:

— Хер Томас! Бързо!

Лиймас отиде до прозореца за наблюдение.

— Някакъв мъж, хер Томас — прошепна младият полицай. — С колело.

Лиймас взе бинокъла.

Беше Карл, не би могъл да сбърка фигурата му дори от такова разстояние. Побутваше велосипеда си, загърнат в стара мушама от Вермахта. Ще успее, помисли Лиймас, не може да не успее, преминал е проверката на документи, само валутата и митницата му остават. Лиймас го наблюдаваше: Карл облегна колелото си на бариерата и безгрижно приближи към митничарската барака. Не преигравай, каза си той. Най-после Карл излезе, весело помаха с ръка на мъжа до бариерата и червено-белият прът се издигна бавно. Премина, идваше към тях, беше успял! Само полицаят по средата на шосето, линията и е в безопасност.

В този миг Карл, изглежда, чу някакъв звук, усети някаква опасност, хвърли поглед през рамо и завъртя бясно педалите, приведен ниско над кормилото. Оставаше му да премине самотния часовой на моста, а той се бе обърнал и го наблюдаваше. Тогава, съвсем неочаквано, прожекторите блеснаха ослепително бели, уловиха Карл и го задържаха в лъча си като заек на автомобилни фарове. Разнесе се пронизващ вой на сирена, яростни гласове крещяха заповеди.

Двамата полицаи пред Лиймас се свлякоха на колене и като надничаха през процепите между чувалите пясък, ловко заредиха автоматичните си пушки.

Източногерманският часовой стреля доста предпазливо настрани от тях в собствения си сектор. Първият изстрел сякаш тласна Карл напред, а вторият го притегли назад. Той все още продължаваше да се движи, все още се държеше върху колелото и подмина часовоя, който не спираше да стреля по него. После се свлече, търколи се на земята и те съвсем ясно чуха как издрънча падащият велосипед. Лиймас само се молеше на Господ Карл да е мъртъв.

Той гледаше как пистата на летище Темпелхоф се изнизва под него.

Лиймас не беше човек на размишлението, нито пък беше склонен да философствува. Знаеше, че са го отписали — един неоспорим факт, с който трябваше да свикне оттук нататък, така както се свиква с рака или със затворническата килия. Наясно бе, че по какъвто и начин да се беше подготвил, нямаше да успее да хвърли мост между миналото и настоящето. Прие поражението, както един ден вероятно щеше да срещне смъртта, с цинично възмущение и с храбростта на самотник. Задържал се бе по-дълго от останалите. Сега беше победен. Според някои кучетата живеят, докато имат зъби. Образно казано, на него му бяха извадили зъбите; и Мундт бе човекът, който стори това.

Преди десет години можеше да поеме по друг път — предлагаха му чиновнически служби в онова безименно правителствено здание на Кеймбридж Съркъс, където би могъл да остане бог знае до каква дълбока старост. Но Лиймас не беше такъв човек. Да очакваш, че ще остави оперативната работа заради претенциозното теоретизиране и прикрития егоизъм на Уайтхол, бе все едно да накараш някой жокей да остане писар при облозите. Беше останал в Берлин, макар да знаеше, че в края на всяка година Личен състав отбелязва досието му за преразглеждане — упорит, без да зачита указанията, с тайната надежда, че все нещо ще изскочи. В разузнаването съществува един морален закон — резултатите оправдават всичко. Дори софистиката на Уайтхол уважаваше този закон, а Лиймас постигаше добри резултати. До момента, в който се появи Мундт.